Братята

Интересно дали лети първа класа, запита се Бийч. Сигурно. Във втора едва ли имаха контакти за компютри. Ал беше отишъл в Ню Орлиънс по работа, беше отседнал в хубав хотел и после бе отлетял, пак първа класа, към следващата си спирка. Братята се интересуваха от финансовото състояние на всички свои кореспонденти. Нищо друго нямаше значение.

След като прочете писмото, той го подаде на Фин Ярбър, който тъкмо пишеше от името на бедния Пърси. Работеха в малката стаичка за съвещания в ъгъла на юридическата библиотека и масата им беше отрупана с папки, писма и красиви картички за кореспонденция в пастелни тонове. Спайсър седеше на масата си отвън и ги пазеше, докато изучаваше разпределението на точките в баскетболните мачове.

— Кой е Кониърс? — попита Фин.

Бийч прелистваше архивите. За всеки кореспондент имаха отделна папка, където държаха получените писма и копия от всички изпратени.

— Не знаем много за него. Живее около Вашингтон. Сигурен съм, че името е фалшиво. Използва фирма за пощенски услуги. Това май е третото му писмо.

Бийч извади първите две от папката на Кониърс. Писмото от единайсети декември гласеше:

Скъпи Рики,

Здравей. Казвам се Ал Кониърс и съм на петдесет години. Харесвам джаза, старите филми и Хъмфри Богарт. Обичам да чета биографии. Не пуша и не харесвам пушачите. Доставя ми удоволствие да ям китайска храна, да изпия една-две чаши вино или да гледам черно-бял уестърн с някой добър приятел. Пиши ми.

Ал Кониърс

Също като повечето първи писма, и това бе напечатано на машина на обикновена бяла хартия. Страхът прозираше през всеки ред — страхът да не го хванат или страхът от започването на кореспонденция с напълно непознат човек. Абсолютно всяка буква беше напечатана на машина. Дори не се беше подписал.

Първият отговор на Рики беше стандартното писмо, което Бийч беше нахвърлял вече поне сто пъти: клиниката за наркомани, лошото семейство, богатият чичо и така нататък. И десетина от същите изпълнени с ентусиазъм въпроси: Какво работиш? Семеен ли си? Обичаш ли да пътуваш? Щом Рики можеше да разкрие душата си, трябваше да получи нещо в замяна. Две страници от същия бълвоч, който Бийч повтаряше от пет месеца. Толкова отчаяно му се искаше просто да ксерокопира проклетото писмо, но не можеше. Всяко трябваше да бъде написано лично на красива хартия. И придружено със същата хубава снимка, която изпращаше и на останалите мераклии. Тя беше стръвта, на която се хващаха почти всички.

Бяха минали три седмици. На девети януари Тревър беше донесъл второ писмо от Ал Кониърс. То беше също толкова чисто и стерилна като първото. Сигурно беше писано с гумени ръкавици.

Скъпи Рики,

Писмото ти много ми хареса. Трябва да призная, че отначало изпитах съжаление към теб, но ти, изглежда, си се приспособил добре към клиниката и знаеш какво искаш. Никога не съм имал проблеми с наркотиците, затова ми е трудно да те разбера. Все пак, изглежда, че получаваш възможно най-доброто лечение. Не бива да бъдеш толкова строг към чичо си. Помисли си какво щеше да стане с теб, ако не беше той.

Задаваш ми много въпроси. Не съм готов да обсъждам лични теми, но разбирам любопитството ти. Аз бях женен трийсет години, но вече не съм. Живея във Вашингтон и съм на държавна служба. Работата ми е интересна и ми носи удовлетворение.

Живея сам. Имам малко близки приятели и това ми харесва. Когато пътувам, обикновено ходя в Азия. Обожавам Токио.

Желая ти всичко най-хубаво.

Ал Кониърс

Точно над напечатаното име той беше надраскал „Ал“ с черен писец.

Писмото беше безинтересно по три причини. Първо, Кониърс не беше женен или поне така твърдеше. Съпругата беше основен фактор в изнудването. Достатъчно беше да заплашиш, че ще й кажеш всичко и ще й изпратиш писмата на тайния хомосексуалист, и парите пристигаха.

Второ, Ал беше на държавна служба, така че вероятно нямаше много пари.

Трето, Ал беше твърде страхлив. Всяко късче информация трябваше да се вади с ченгел. Хората като Куинс Гарб и Къртис Кейтс бяха по-забавни, защото цял живот бяха крили наклонностите си и сега нямаха търпение да избягат. Писмата им бяха дълги, многословни и пълни с всички възможни уличаващи факти, от които се нуждаеше изнудвачът. Не и писмата на Ал. Ал беше скучен. Той не беше сигурен какво иска.

Затова Рики вдигна залозите с второто си писмо, следвайки тактиката, която практиката беше показала като най-успешна. Току-що бил научил, че след няколко месеца ще го изписват! Рики бил роден в Болтимор. Какво съвпадение! Можело да му потрябва помощ в търсенето на работа. Богатият чичо отказвал повече да му помага, Рики се страхувал да живее навън без приятелска помощ, а не можел да разчита на старите си приятели, защото те още взимали наркотици и така нататък.

Отговор не дойде и Бийч реши, че Ал Кониърс се е изплашил. Рики беше на път за Болтимор, само на час от Вашингтон, а това беше твърде близо.

Докато Бийч чакаше отговор от Ал, пристигнаха парите от Куинс Гарб, последвани от превода на Къртис, и Братята се заеха със своята операция с подновена енергия. Рики написа на Ал писмото, което беше прекопирано и анализирано в Лангли.

А сега изведнъж получиха трето писмо с коренно различен тон. Фин Ярбър го прочете два пъти, а после препрочете второто писмо от Ал.

— Звучи като различен човек, нали? — попита той.

— Да, наистина — потвърди Бийч, след като прегледа и двете писма. — Май старецът най-сетне се е запалил по Рики.

— Мислех, че е на държавна служба.

— Така казва.

— Тогава какви са тези бизнес-контакти в Болтимор?

— Ами нали и ние бяхме на държавна служба?

— Да.

— Каква беше най-високата ти заплата?

— Като съдия съм стигал сто и петдесет хиляди годишно.

— Аз получавах сто и четирийсет. Някои от тези бюрократи професионалисти получават повече от нас. Освен това той не е женен.

— Това е проблем.

— Така е, но нека продължим да настояваме. Той има хубава работа, което означава също и голям шеф и много колеги. — Типичен високопоставен чиновник. Във Вашингтон. Все ще намерим как да го притиснем.

— Защо не — сви рамене Фин.

Наистина, защо не. Какво можеха да загубят? Какво толкова, ако станеха прекалено настоятелни и мистър Ал се изплашеше или ядосаше и решеше да изхвърли писмата? Не можеш да загубиш онова, което не притежаваш.

Тук се печелеха големи пари. Не беше време за плахи действия. Агресивната им тактика носеше впечатляващи резултати. Пощата растеше всеки ден, както и офшорната им сметка. Планът им беше железен, защото кореспондентите им живееха двоен живот. Жертвите им нямаха на кого да се оплачат.

Преговорите бяха бързи, защото пазарът беше благоприятен. В Джаксънвил все още бе зима и тъй като нощите бяха мразовити, а океанът — твърде студен за плуване, туристическият сезон започваше чак след месец. В Нептун Бийч и Атлантик Бийч имаше стотици свободни къщички, давани под наем, включително и една, която беше почти точно срещу кантората на Тревър. Някакъв джентълмен от Бостън предложи шестстотин долара в брой за два месеца и брокерът на недвижими имоти побърза да сключи сделката. Къщата беше обзаведена с джунджурии, които никой вехтошар не би погледнал. Старият килим беше много износен и миришеше на застояло. Идеално.

Първата работа на наемателя беше да покрие прозорците. Три от тях гледаха към улицата и кантората на Тревър и през първите няколко часа наблюдение стана ясно, че там влизат много малко клиенти. В кантората почти не се вършеше работа! Ако някой поработваше от време на време, това беше секретарката Джан, която освен това четеше много списания.

В къщата тихо се вмъкнаха още хора, мъже и жени със стари куфари и, големи спални чували, пълни с електронни машинарии. Крехките мебели бяха избутани към задната част на къщата, а предните стаи скоро бяха напълнени с екрани, монитори и десетина вида подслушвателни устройства.