Братята
Шрифт:
После си даде сметка, че тези двамата тук, които и да бяха те, бяха в състояние да го съсипят. Те знаеха тайната му и можеха да разбият целия му живот.
А вместо това му предлагаха двайсет и пет хиляди долара в брой!
Нещастният Куинс покри очите си с юмруци и простена:
— Какво искате?
Чап и Уес помислиха, че той ще заплаче. Не че това ги интересуваше особено, но нямаше за какво.
— Сделката е следната, мистър Гарб — заговори Чап. — Вие взимате парите и ни разказвате всичко за Рики. Покажете ни писмата. Всичко ни покажете. Ако имате папка или кутия, или някакъв тайник,
— И вие ще запазите тайната?
— Напълно.
— Нямаме причини да казваме на някого за вас.
— Можете ли да го накарате да спре? — погледна ги втренчено Куинс.
Чап и Уес спряха и се спогледаха. Дотук реакциите им бяха безупречни, но на този въпрос нямаше ясен отговор.
— Не можем да ви обещаем, мистър Гарб — заяви откровено Уес. — Но ще направим всичко възможно да спрем този така наречен Рики. Както ви казах, той безпокои и нашия клиент.
— Трябва да ме предпазите.
— Ще направим всичко възможно.
Изведнъж Куинс се изправи и се наведе напред, опрял ръце на бюрото си.
— Тогава нямам избор — обяви той. Не докосна парите, но направи няколко крачки към стара остъклена библиотека, пълна с измачкани и оръфани книги. С един ключ отвори шкафа отдолу, а с друг отключи малък сейф, скрит на втория рафт от долу на горе. Внимателно извади оттам малка тънка папка и бавно я остави до пълния с пари плик.
Докато отваряше папката, от интеркома се разнесе остър, неприятен глас:
— Мистър Гарб, баща ви иска да ви види незабавно.
Куинс се изправи ужасен. Усети, че пребледнява, лицето му се сгърчи от паника.
— Ами… кажете му, че имам среща — каза той, като се опитваше да звучи убедително, но всъщност приличаше на безнадежден лъжец.
— Вие му кажете — отвърна гласът и интеркомът превключи.
— Извинете — каза Куинс, като дори се опита да се усмихне. Вдигна слушалката, набра три цифри и обърна гръб на Уес и Чап с надеждата те да не чуят разговора.
— Татко, аз съм. Какво има? — попита той със сведена глава.
Последва дълга пауза, докато старецът свърши да мърмори.
Накрая Куинс успя да вземе думата:
— Не, не, не са от Федералния резерв. Те са, ъъъ, те са адвокати от Демойн. Представляват семейството на един мой състудент. Това е всичко.
По-кратка пауза.
— Ъъъ, Франклин Дилейни, едва ли си го спомняш. Той умря преди четири месеца, без да остави завещание, голяма бъркотия. Не, татко, няма нищо общо с банката.
Куинс затвори телефона. Не беше лоша лъжа. Вратата беше заключена. Това беше най-важното.
Уес и Чап се изправиха, приближиха се заедно до бюрото и се наведоха напред, докато Куинс отваряше папката. Първото нещо, което забелязаха, беше снимката, прикрепена към вътрешната страна на корицата. Уес я извади внимателно и попита:
— Това Рики ли трябва да представлява?
— Да, това е той — отвърна Куинс, засрамен, но решен да приключи с това.
— Добре изглежда — каза Чап, сякаш разглеждаха списание „Плейбой“. И тримата веднага се почувстваха неудобно.
— Вие знаете
кой е Рики, нали? — попита Куинс.— Да.
— Кажете ми тогава.
— Не, това не е част от сделката.
— Защо не желаете да ми кажете? Аз ви давам всичко, което искате.
— Не сме се разбирали така.
— Искам да убия това копеле.
— Успокойте се, мистър Гарб. Сключихме сделка. Вие получавате парите, ние папката и никой няма да пострада.
— Нека се върнем към самото начало — направи опит да се усмихне Чап, като погледна слабия измъчен мъж в голямото кресло. — Как започна всичко?
Куинс прехвърли няколко листа в папката и извади тънко списание.
— Купих това от една книжарница в Чикаго — каза той, като обърна списанието така, че да могат да го прочетат. То се казваше „Свободно време“ и се определяше като издание за зрели мъже с алтернативни вкусове.
Остави ги да разгледат корицата, а после обърна на последните страници. Уес и Чап не го докоснаха, но очите им попиваха всичко. Имаше съвсем малко снимки и много дребен шрифт. В никакъв случай не беше порнографско.
На шейсет и четвърта страница имаше малък раздел за обяви. Една от тях беше заградена с червен химикал. Тя гласеше:
„Неженен бял двайсетгодишен мъж търси мил и дискретен господин на 40–50 години за кореспонденция.“
Уес и Чап се наведоха, за да прочетат обявата, а после едновременно се изправиха.
— И вие отвърнахте на тази обява?
— Да. Изпратих кратко писмо и след около две седмици получих отговор от Рики.
— Имате ли копие от писмото си?
— Не. Не съм копирал писмата си. Нищо не е излизало извън този кабинет. Страхувах се да правя копия тук.
Уес и Чап се намръщиха недоумяващо, а после разочаровано. Що за глупак беше този човек?
— Съжалявам — каза Куинс, като се изкушаваше да грабне парите преди двамата да са променили решението си.
Извади първото писмо на Рики и им го подаде.
— Просто го оставете на бюрото — каза Уес и двамата отново се наведоха, като разглеждаха писмото, без да го докосват. Куинс забеляза, че четяха бавно и с невероятна концентрация. Умът му започна да се прояснява и в него проблесна искрица надежда. Колко бе хубаво да разполагаш с парите и да не трябва да се тревожиш за още един взет с измама заем и новите лъжи, с които да прикриваш следите си. А сега той имаше съюзници, Уес и Чап, както и още някой, който работеше срещу Рики. Сърцето му се поуспокои и дишането му стана малко по-леко.
— Следващото писмо, моля — каза Чап.
Куинс нареди писмата по ред на пристигането, едно до друго — бледолилаво, светлосиньо и жълто, всички изписани с красиви печатни букви от човек, който разполагаше с много време. Когато свършеха с дадена страница, Чап внимателно наместваше следващата с пинцети. Пръстите им не докосваха нищо.
Както Уес и Чап щяха да отбележат доста по-късно, странното в тези писма беше тяхната пълна правдоподобност. Рики беше наранен и измъчен и ужасно се нуждаеше от някой, с когото да общува. Той будеше състрадание. Освен това имаше надежда, защото най-лошото за него вече бе минало и скоро щеше да бъде свободен да търси нови приятелства. Стилът беше превъзходен.