Братята
Шрифт:
— Хм, добре тогава, да видим — промърмори Тревър, докато си играеше с вратовръзката.
— Каква е тарифата ви? — попита тя и той отвори рязко очи.
— Този случай явно е по-сложен от обикновен развод по взаимно съгласие. Ще ви струва десет хиляди долара. — Той сбърчи лице при тези думи и зачака отговора със затаен дъх.
— Ще ги донеса днес — каза тя. — Можем ли да се видим в един часа?
Той скочи на крака и запърха около телефона.
— Един и половина става ли? — успя да изрече накрая той.
— Добре, чакайте ме тогава.
— Знаете ли къде е кантората ми?
— Шофьорът
Наричайте ме Тревър, едва не добави той. Тя обаче беше затворила.
От отсрещната къща го гледаха как стисна длани, а после ги сви в юмруци, скръцна със зъби и извика „Да!“. Беше уловил едра риба.
Джан влезе и попита:
— Е?
— Тя ще дойде в един и половина. Пооправи малко.
— Не съм ти прислужница. Можеш ли да получиш някаква предплата? Трябва да платя сметките.
— Ще й взема паричките, Джан. Бъди сигурна!
Тревър се нахвърли на етажерките си, като подреждаше книги, непипнати от години, бършеше рафтовете с книжна кърпичка и тъпчеше папките по чекмеджетата. Когато се захвана дръзновено и с бюрото си, Джан най-сетне се почувства виновна и започна да почиства чакалнята с прахосмукачка.
Работиха през целия обяд. Усилията и препирните им страшно забавляваха хората в отсрещната къща.
В един и половина от мисис Белтроун нямаше и следа.
— Къде е, дявол да я вземе? — изръмжа Тревър през коридора малко след два.
— Може да е поразпитала за теб — отвърна Джан.
— Какво каза? — изкрещя той.
— Нищо, шефе.
— Обади й се — заповяда той в два и половина.
— Тя не остави телефонния си номер.
— Не си й поискала номера?
— Не казах това. Казах, че тя не остави телефона си.
В три и половина Тревър излетя от кантората си, като отчаяно се мъчеше да удържи фронта в скандала с жената, която бе уволнявал поне десет пъти за осем години.
Проследиха го до Тръмбъл. Той стоя в затвора петдесет и три минути и когато си тръгна, отново беше минало пет часа и беше твърде късно да пусне писмата в Нептун Бийч или Атлантик Бийч. Както се и очакваше, той отиде в „Питс“ да пийне и да вечеря.
18
Екипът от Лангли отлетя за Демойн, където агентите наеха две коли и един микробус и с тях за четирийсет минути стигнаха в Бейкърс, Айова. Появиха се в тихото, затрупано със сняг градче два дни преди писмото. Преди Куинс да го вземе от кутията си, те бяха научили имената на началника на пощата, кмета, началника на полицията и майстора на палачинки в кафето до магазина за железария. Никой в Бейкърс обаче не знаеше кои са те.
Наблюдаваха как Куинс бърза към банката, след като излезе от пощата. Трийсет минути по-късно двама агенти, известни само като Чап и Уес, намериха банката, където работеше мистър Гарб Младши, и се представиха на секретарката му като инспектори от Федералния резерв. Наистина изглеждаха като представители на държавна институция — тъмни костюми, черни обувки, къса коса, дълги палта, лаконичен тон и делови маниери.
Куинс се беше заключил и отначало не искаше да излезе. Те настояха пред секретарката, че посещението им е спешно, и след почти четирийсет минути вратата леко се отвори. Мистър Гарб изглеждаше като човек, който е плакал. Беше блед,
измъчен и явно никак не му се искаше да говори с когото и да било. Все пак ги покани да влязат. Беше твърде нервен, за да им поиска документи за самоличност. Дори не запомни имената им.Седна зад масивното си бюро и погледна към седналите срещу него близнаци.
— Какво можем да направим за вас? — попита той и се усмихна измъчено.
— Вратата заключена ли е? — на свой ред запита Чап.
— Да, защо? — Близнаците имаха усещането, че мистър Гарб прекарва целия ден при заключени врати.
— Може ли някой да ни чуе? — попита Уес.
— Не. — Куинс изглеждаше още по-нервен.
— Ние излъгахме — каза Чап. — Не сме от Федералния резерв.
Куинс не знаеше дали да се ядоса, да се успокои или още повече да се изплаши, затова просто застина на мястото си — с отворена уста, в очакване на изстрела.
— Дълго е за обясняване — заяви Уес.
— Имате пет минути.
— Всъщност разполагаме с колкото си искаме време.
— Това е моят кабинет. Вън.
— Не бързайте толкова. Ние знаем някои неща.
— Ще извикам охраната.
— Не, няма.
— Видяхме писмото — каза Чап. — Онова, което току-що взехте от пощата.
— Взех няколко писма.
— Но само едно е от Рики.
Раменете на Куинс увиснаха, а очите му бавно се затвориха. После отново се отвориха и той отпрати към мъчителите си поглед, в който се четеше пълно, безусловно поражение.
— Кои сте вие? — промърмори той.
— Не сме ви врагове.
— Работите за него, нали?
— За кого?
— За Рики или както, по дяволите, се казва той.
— Не — каза Уес. — Той е и наш враг. Да кажем само, че един наш клиент е в същото положение като вас. Наеха ни да го защитим.
Чап извади от джоба на палтото си дебел плик и го остави на бюрото.
— Ето двайсет и пет хиляди долара в брой. Пратете ги на Рики.
Куинс зяпна плика с отворена уста. Бедният му мозък беше задръстен, с толкова много мисли, че му се виеше свят. Затова той отново затвори очи и примижа силно в усилие да се концентрира. Да оставим въпроса кои бяха тези двама мъже. Как бяха прочели писмото? Защо му предлагаха пари? Колко знаеха?
Със сигурност не можеше да им има доверие.
— Парите са ваши — каза Уес. — В замяна искаме малко информация.
— Кой е Рики? — попита Куинс, едва отворил очи.
— Какво знаете за него? — каза Чап.
— Името му не е Рики.
— Така е.
— Той е в затвора.
— И това е вярно — кимна Чап.
— Твърди, че има жена и деца.
— Това е вярно донякъде. Разведен е с жена си. Децата са още негови.
— Той твърди, че те тънат в мизерия и затова се налага да изнудва хората.
— Не бих казал. Жена му е много богата, а децата са последвали парите. Не знаем защо той изнудва хората.
— Но бихме искали да го спрем — добави Чап. — Имаме нужда от помощта ви.
Куинс внезапно си даде сметка, че за пръв път в живота си седи в присъствието на двама души от кръв и плът, които знаят, че е хомосексуалист. Идеята го ужаси. За миг му се прииска да отрече всичко и да скалъпи някаква история как се е запознал с Рики, но нищо не му идваше наум. Беше твърде изплашен, за да използва въображението си.