Добри поличби

Името му, избродирано вътре върху бая големичко парче ширит, било Не-прелюбодействай Пълсифър, един от най-усърдните издирвачи на вещици в Англия. Може би бил донякъде удовлетворен да научи, че последният му оцелял потомък в момента, макар и без да знае, пътува към последната оцеляла потомка на Агнес Нътър. Сигурно би решил, че най-накрая едно древно възмездие ще се състои.

Но де да знаеше какво всъщност ще се случи, би се обърнал в гроба — само дето така и си бе останал без гроб.

Първо, Нют трябваше да направи нещо по въпроса с летящата чиния.

Тя се приземи току пред него на шосето тъкмо когато той се опитваше да намери завоя за Долен Тадфийлд и да тресне здраво спирачките.

Приличаше на всички ония рисувани летящи чинии, които бе виждал.

Докато се блещеше над картата, в чинията със съвсем прилично свистене се отвори люк и оттам се подаде блещукаща рампа, която автоматично се просна до шосето. Бляскава синя светлина засия и очерта три силуета на извънземни. Те слязоха по рампата. Или поне двата слязоха. Оня, дето приличаше на пиперница, просто се търколи и тупна долу.

Другите двама не обърнаха никакво внимание на трескавото му бибипкане и се приближиха до колата много бавно, по възприетия по цял свят маниер на полицаи, вече попълващи наум съответния акт. Най-високият — жълт жабок, увит в домакинско фолио — почука на прозореца на Нютон. Той смъкна стъклото. Онова нещо носеше огледални очила от ония, които Нют винаги наричаше наум „нюанс Люк Хладнокръвната ръка“.

— Добрутро, сър, мадам или безполовий — поздрави съществото. — Това ваша планета, да?

Другият извънземен, трътлест и зелен, беше хлътнал в крайпътната гора. С ъгълчето на окото си Нют го видя как срита едно дърво, а после прокара едно листо по някаква много засукана джаджа на колана си. Като че ли не остана особено доволно.

— Ми да. Предполагам — отвърна той.

Жабокът се загледа замислено към хоризонта.

— Отдавна си я имате, сър, нали тъй?

— Ъ-ъ… Лично аз не. Искам да кажа, като биологичен вид — някъде от половин милион години.

Извънземното и колегата му се спогледаха.

— Оставяме стария киселинен дъжд да се трупа, сър, а? — рече то. — Отпуснали сме му крайчеца на старите въглеводороди, май?

— Моля?

— Бихте ли могли да ми кажете албедото на планетата си, сър? — помоли жабокът, като продължаваше да зяпа колко интересно.

— Ъ-ъ… не.

— Е, съжалявам, че трябва да ви го кажа, сър, но полярните ви ледени шапки са под приетия за планета от тази категория размер, сър.

— Леле-мале — възкликна Нют. Чудеше се на кого би могъл да разкаже за това и осъзнаваше, че абсолютно никой не би му повярвал.

Жабокът се наведе по-наблизо. Като че нещо го притесняваше, доколкото Нют успяваше да долови от лицеизраза на извънземната раса, с която никога досега не се беше срещал.

— В този случай ще пропуснем да го забележим, сър.

Нют заломоти:

— О. Ъ. Ще се погрижа за това… такова, като казвам, че аз ще се погрижа, искам да кажа, че такова, според мен това, Антарктика, принадлежи на всички страни или нещо такова и…

— Сър, става въпрос за това, че бяхме помолени да ви предадем послание.

— О?

— Посланието гласи: „Изпращаме ви послание за вселенски мир, космическа хармония и такива работи.“ Край на посланието.

— О — Нют го запреобръща наум. — О. Много любезно от ваша страна, сър.

— Имате ли някаква представа защо бяхме помолени да ви предадем това послание, сър? — попита жабокът.

На Нют му просветна.

— Ми такова ъ-ъ… според мене — занарежда той, — щото нали Човечеството, такова, нали, трябва да обуздае атома и…

— И ние нямаме, сър — Жабокът се изправи. — Някой от ония феномени ще да е, предполагам. Е, ние по-добре да си ходим.

То поклати колебливо глава, врътна се и се заклатушка обратно към чинията, без дума да каже повече.

Нют подаде глава от прозореца.

— Благодаря!

Дребното извънземно се изниза покрай колата.

— Ниво на въглеродния двуокис над 0,5 процента — изрече то със скрибуцащ глас и го изгледа многозначително. — Наясно сте, че може да си навлечете обвинение, че сте господстващ животински вид под влиянието на импулсивно консуматорство, нали?

Двамата изправиха третото извънземно, извлякоха го обратно нагоре по рампата и затръшнаха вратата.

Нют изчака малко, в случай че последва някакво зрелищно светлинно шоу, но чинията просто си стоеше там. Най-накрая мина в тревната ивица и я заобиколи. Когато погледна в огледалото за обратно виждане, се замисли виновно. Но за какво?

„И на Шадуел дори не мога да го разкажа, щото той сигурно ще ми вдигне страшна врява, задето не съм им преброил зърната!“

* * *

— Както и да е — заяви Адам. — Вие това с вещиците съвсем погрешно сте го разбрали.

Ония седяха на една порта сред полето и гледаха как Куче се търкаля в кравешките пити. Малкото помиярче май страхотно се забавляваше.

— Четох за тях — продължи той на малко по-висок глас. — Всъщност те открай време са си били прави и е погрешно да бъдат преследвани с Британска инквизиция и тям подобни.

— Майка ми каза, че те са били просто интелигентни жени, които са протестирали по единствения им достъпен начин срещу задушаващата несправедливост на доминираната от мъжете обществена йерархия — обясни Пепър.

Майка й четеше лекции в политехническото училище „Нортън“ 37 .

— Да, ама тя, майка ти, открай време си ги разправя тия — обади се Адам след малко. Пепър кимна дружелюбно.

— Каза още, че в най-лошия случай били свободомислещи жени, изповядващи прогенеративния принцип.

— Какъв е тоя прогнепротивен принцип? — поинтересува се Уенслидейл.

— Де да знам. Май имаше нещо общо с коловете, дето ги украсяваме за Първи май, така мисля — обясни не много убедено Пепър.

37

Денем. Вечер гледаше на пауъртаро на изнервени служители, защото старите навици умират трудно.