Добри поличби

— Но ако ходиш някъде и правиш нещо само защото тя го е писала, а онова, което е писала, е нейният спомен за местата, където ще отидеш, и нещата, които ще направиш — рече Нют, — то…

— Знам. Но съществуват… ъ — ъ… известни доказателства, че точно така става — отвърна Анатема.

Погледнаха картата, разгъната помежду им. До тях радиото мърмореше. Нют твърде ясно съзнаваше, че до него седи жена. „Бъди професионалист — заповяда си той. — Ти си войник, нали? Е, на практика. Тогава се дръж като войник.“ Замисли се усърдно за част от секундата. „Е, тогава се дръж по най-добрия начин за един уважаван войник.“ Принуди се да насочи вниманието си обратно към непосредствения проблем.

— Защо Долен Тадфийлд? — попита той.

— На мен ми стана интересно просто заради времето. Оптимален микроклимат — така му викат. Това ще рече, че Долен Тадфийлд е малко селище със свое лично хубаво време.

Погледна тетрадките й. В това място определено си имаше нещо странно, дори и ако не обръщаш внимание на тибетците и НЛО-тата, от които като че напоследък бъкаше целият свят. Областта около Тадфийлд не само притежаваше тъкмо онзи климат, по който можеш да си сверяваш календара, но и беше забележително устойчива на промени. Там като че ли никой не строеше нови къщи. Населението май не беше от най-активните. Като че имаше повече гори и плетища, отколкото е нормално да очакваш в днешно време. Единствената фабрика за батерии, която бяха отворили тук, след година-две бе фалирала и на нейно място се нанесе старомоден свинар, който пускаше прасетата да тичат на воля из ябълковите градини и продаваше свинското си на премиални цени. Двете местни училища като че притежаваха блажен имунитет спрямо менящите се моди в образованието. Магистрала, която би превърнала по-голямата част от Долен Тадфийлд в някаква си вилна зона „Щастливият Шопар“ на кръстовище 18, променяше курса си и се отклоняваше с осем километра, заобикаляйки в полукръг, а после продължаваше, напълно забравила избягнатото от нея малко островче от селска неизменност. Като че никой така и не знаеше защо; един от участвалите земемери бе получил нервно разстройство, втори бе станал монах, а трети беше драснал в Бали да рисува голи жени.

Сякаш голяма част от двайсти век бе отбелязала няколко квадратни километра със „Забранена територия“.

Анатема измъкна друг фиш и го подхвърли през масата.

— Наложи се да обикалям и да се ровя из архивите на много графства — обясни Анатема.

— Защо е 2315? То е по-ранно от другите.

— Агнес времената ги е уйдурдисвала малко както й дойде. Според мен не винаги е знаела кое къде се пада. Нали ти казах, векове наред сме разработвали система, с която да ги навържем.

Нют прегледа няколко фиша. Например:

— Тази е била необикновено тъпа за жена с името Агнес — отбеляза Анатема.

— Защо Прави и Акуратни? — попита Нют.

— Прави в смисъл на точни или безпогрешни — обясни Анатема с отегчения тон на човек, обяснявал това и преди. — Навремето думата е означавала това.

— Ама виж… — подзе Нют…

… той почти беше успял да се самоубеди, че НЛО-то не е съществувало и е било просто прищявка на въображението му, а тибетецът би могъл да е… ами той работеше по въпроса, но каквото и да е било там, то не е било тибетец. Ала онова, в което все повече и повече се убеждаваше, беше, че се намира в една стая с много привлекателна жена, която явно всъщност го харесваше или поне не й беше неприятен, което за Нют определено си беше начало. Съвсем очевидно наоколо ставаха купища странни неща, но ако наистина се постараеше и подкараше лодката на здравия разум срещу бесния поток на доказателствата, той можеше да се престори, че всичко това са… например метеорологични балони или пък Венера, или пък масови халюцинации.

Накратко, с каквото и да мислеше Нют в момента, не го правеше с мозъка си.

— Ама виж — рече той, — светът нали няма наистина да свърши сега, а? Искам да кажа, просто се огледай. Не е като да има някакво международно напрежение… е, поне не повече от нормалното. Защо не зарежем всичко това замалко и просто не… ох, знам ли, може би просто бихме могли да поизлезем на разходка или нещо такова, искам да кажа…

— Не разбираш ли? Тук има нещо! Нещо, което влияе върху цялата област! — възкликна тя. — Изкривило е всички лей-линии! То защитава района от всичко, което би могло да го промени! То е… то е… — Ето на, пак: в ума й трепна мисълта, която тя не можеше, не й беше позволено да улови — също като сън на събуждане.

Прозорците затракаха. Навън една жасминова клонка, люшкана от вятъра, затропа настоятелно по стъклото.

— Но не мога да го фиксирам — закърши пръсти Анатема. — Всичко опитах.

— Да го фиксираш?

— Пробвах с махалото. С магодолита опитах. Нали разбираш, аз съм екстрасенс. Но то като че ли се движи.

Нют все още беше достатъчно с всичкия си, за да си преведе това както трябва. Когато повечето хора кажат:

„Нали разбираш, аз съм екстрасенс“, те имат предвид „имам твърде будно, но не и оригинално въображение/лакирам ноктите си в черно/приказвам на папагалчето си“; когато го казваше Анатема, то звучеше така, сякаш си признаваше за някаква наследствена болест, от която би предпочела да не беше засегната.

— Армагедон се мести? — удиви се Нют.

— Различни пророчества твърдят, че първо трябва да дойде Антихристът — обясни Анатема. — Агнес твърди, че е той. Не мога да го видя…

— Или пък тя — обади се Нют.

— Какво?

— Може да е и „тя“ — обясни Нют. — В двайсти век живеем в края на краищата. Равенство във възможностите.

— Според мен ти не го приемаш съвсем на сериозно — скастри го тя. — Както и да е, тук няма никакво зло. Тъкмо това не разбирам. Има само любов.

— Моля? — възкликна Нют.

Тя го погледна безпомощно.

— Трудно е за обясняване — призна си тя. — Нещо или някой обича това място. Обича всеки сантиметър от него толкова силно, че тази обич закриля и предпазва мястото. Дълбока, огромна, пламенна любов. Как може тук да започне нещо лошо? Как може краят на света да започне от подобно място? Този град е от онези, в които ти се иска да израснат децата ти. Той е рай за хлапетата — тя се усмихна едва-едва. — Трябва да видиш местните хлапета. Нереални са! Направо като излезли от „Само за момчета“! Изранени колена и „страшна работа!“, и стъкълца, и…

Почти го напипа. Усещаше формата на мисълта, догонваше я.

— Какво е това място? — попита Нют.

— Какво?! — изпищя Анатема. Влакът на мислите й беше дерайлирал.

Пръстът на Нют почука по картата.

— Тука пише „изоставен аеродрум“. Ето тук, погледни, на запад от самия Тадфийлд…

Анатема изсумтя.

— Изоставен?! Хич не вярвай. Навремето е бил военна база на изтребителите. А някъде от десет години е въздушна база „Горен Тадфийлд“. И още преди да си ме попитал, отговорът е „не“. Мразя абсолютно всичко в това гадно място, но полковникът е къде-къде по-нормален от тебе. Жена му се занимава с йога, за Бога.

А сега. Та какво беше казала преди малко? Тукашните хлапета…

Усети как мисловните й крака се подхлъзват и тупна по гръб право в една по-лична мисъл, която я причакваше на пусия. Всъщност на Нют си му нямаше нищо. А хубавото на това да прекараш остатъка от живота си с него беше, че няма да се мотае край тебе достатъчно дълго, че да почне да ти лази по нервите.

Радиото говореше за южноамерикански дъждовни гори. Новопоникнали. То заликува.

* * *

Ледени куршуми разкъсваха листата край Ония, докато Адам ги водеше надолу в кариерата.

Кучето се промъкваше редом с тях, подвило опашка между краката си, и скимтеше.

„Така не бива — мислеше си то. — Тъкмо почвах да им хващам цаката на плъховете. Тъкмо когато почти успях да дам да разбере на оная гадна немска овчарка от отсрещния двор. А сега Той ще сложи край на всичко и хайде пак ония горящите очи и гонене на заблудени души. Че то има ли смисъл? Те нито се съпротивляват, нито имат някакъв вкус…“

Уенслидейл, Брайън и Пепър не мислеха чак толкова свързано. Единственото, което осъзнаваха, беше, че да се опитат да не следват Адам, беше все едно да се опитат да хвърчат; опитът да се съпротивляват на силата, която ги тласкаше напред, щеше да доведе просто до счупени на сума ти места крака. И пак щеше да им се наложи да продължат.