Добри поличби

— Хората като вас — те изяждат всичките китове! — тросна им се Адам. — Ха на бас, че вече сте изплюскали цял кит!

Кучето — една мъничка сатанинска искрица от душата му мразеше себе си заради това — склони глава на една страна и заскимтя.

— В чудничък свят ще растем, няма що! — продължи Адам. — И китове няма да има, и въздух, и всичките ще газим вода, щото морското равнище се вдига!

— Значи тогава само атлантидците ще са си добре — бодро заключи Пепър.

— Хм! — рече Адам, без наистина да слуша. Вътре в ума му ставаше нещо. Главата го болеше. Мислите прииждаха вътре в нея, без да му се налага да ги измисля. Нещо му казваше: „Ти можеш да направиш нещо, Адам Йънг. Можеш да направиш така, че всичко да е по-добре. Можеш да направиш каквото си пожелаеш.“ И онова, което му го казваше, беше… самият той. Част от него, дълбоко скрита. Част от него, съпътствала го през всичките тези години и всъщност незабелязвана, като сянка. Тя му казваше: „Да, този свят е скапан. Можеше да е велик. Само че вече е скапан и е време да се направи нещо за него. Тъкмо затова си тук. Да направиш всичко по-добро.“

— Щото ще могат да си ходят навсякъде — продължи Пепър, като го погледна притеснено. — Атлантидците, искам да кажа. Щото…

— Писна ми от тия дърти атлантидци и тибетци! — тросна се Адам.

Те се вторачиха в него. Не бяха го виждали такъв преди.

— Те са си много добре! — продължи Адам. — Всеки се е разпищолил и хаби наред и китовете, и въглищата, и петрола, и озона, и дъждовните гори, и к’во ли не и за нас нищичко няма да остане! Ще трябва да ходим на Марс и не знам к’во си, за да не седим на тъмно и на мокро и въздухът да ни издиша!

Това не беше старият Адам, когото познаваха Ония. Ония избягваха да се погледнат в очите. Когато Адам беше в такова настроение, светът като че ли ставаше по-мразовит.

— На мене — заяви прагматично Брайън — такова, на мене ми се струва, че най-добре ще е да спреш да четеш за тия работи.

— Същото е като онова, дето го каза оня ден! — заяви Адам. — Израстваш с книги за пирати, каубои, космонавти и тъй нататък и тъкмо като си решил, че светът е пълен с невероятни неща, ти казват, че всъщност е гъчкан с умрели китове, изсечени гори и радиокутивни отпадъци, дето после се моткат с милиони години. Мене ако питате, човек хич не си струва да пораства голям.

Ония се спогледаха.

Над целия свят бе надвиснала сянка. На север се струпваха буреносни облаци и слънчевите лъчи ги обгръщаха в жълто сияние, сякаш небето бе изрисувано от някой любител ентусиаст.

— На мене ми се струва, че тоя свят трябва да се скатае и да се почне пак наново — рече Адам.

Гласът не приличаше на Адамовия.

Свиреп вятър разлюля лятната гора.

Адам погледна Кучето, което се опитваше да застане на главата си. Нейде далече замърмори гръмотевица. Той се протегна и погали разсеяно песа.

— На всички им се пада всичките атомни бомби да гръмнат наведнъж и всичко да се почне отначало, само че организирано, как’ си трябва — продължи Адам. — Понякога си мисля, че тъкмо тъй искам да стане. И после можем да оправим всичко.

Гръмотевичният тътен се разнесе отново. Пепър потръпна. Това не беше обичайното безкрайно бърборене на Ония, в което прекарваха сума ти дълги часове. В погледа на Адам имаше нещо, което приятелите му не можеха да проумеят съвсем — не демонизъм, защото повече или по-малко него си го имаше открай време, но някаква празна сивота, а това беше много по-лошо.

— Абе за нас не знам — обади се Пепър. — За нас де да знам, щото то, като избухнат всичките тия бомби, ще гръмнем и ние — до един. Като майка на неродени поколения, аз съм против.

Погледнаха я любопитно. Тя вдигна рамене.

— А после гигантски мравки ще завладеят света — предположи нервно Уенслидейл. — Гледах един филм. Или пък се разкарваш с рязана пушка и всички имат такива коли с, нали се сещате, ножове и картечници, дето стърчат от тях…

— Не бих позволил никакви гигантски мравки и тям подобни — отсече Адам с ужасно оживление. — А на вас нищо няма да ви стане. Аз ще се погрижа за това. Ще е страшна работа — това де, целият свят да си е само за нас. Не е ли така? Можем да си го поделим. Можем да си играем на страхотни игри. Можем да си играем на война с истински армии и въобще.

— Но нали няма да има никакви хора — възрази Пепър.

— О, мога да ни направя хора — заяви безгрижно Адам.

— Във всеки случай такива, дето стават за войска. Всеки от нас може да притежава четвърт от света. Например ти — посочи той Пепър, която се сви, сякаш пръстът на Адам беше нажежен до бяло ръжен — можеш да вземеш Русия, щото тя е червена, а пък ти имаш червена коса, нали така? Уенсли пък може да вземе Америка, а пък Брайън — той може да вземе, да вземе Африка и Европа, а пък…, а пък…

Дори и в състоянието на все по-силен ужас, в което бяха изпаднали Ония се замислиха сериозно над това.

— Х-х-хммм… — заекна Пепър, щом усилващият се вятър заплющя във фланелката й. — Н-н-не виждам що за Уенсли да е Америка, пък за м-м-мене само ня-ня-някаква си Русия. Русия е голяма скука.

— Можеш да вземеш и Китай, Япония и Индия — додаде Адам.

— Това значи, че на мене ми се пада само Африка и една камара скучни държавици — опъна се Брайън, готов за преговори дори на ръба на катастрофата. — Нямам нищо против Австралия — додаде той.

Пепър го сръчка и заклати настоятелно глава.

— Австралия ще е за Кучето — очите на Адам горяха с огъня на сътворението. — Щото на него му трябва много пространство да тича из него. Пък и е пълно със зайци и кенгура, да си ги гони и…

Облаците се разпълзяха напред и встрани като мастило, излято в купа прозрачна вода — пълзяха по небето по-бързо от вятъра.

— Ама то няма да има никакви зай… — изпищя Уенслидейл.

Адам не слушаше — поне не се вслушваше в никакви гласове, идващи извън собствената му глава.

— Всичко тук е твърде голяма бъркотия — рече той. — Трябва да започнем отначало. Така ще е най-добре. Ще направим услуга на Земята, като се замислите. Направо се нервирам, като гледам как тия дърти откачалки оплескват всичко…

* * *

— Памет, разбираш ли — обясни Анатема. — Тя работи и напред, и назад. Искам да кажа родовата памет. Нют я изгледа учтиво, но объркано.

— Онова, което се опитвам да кажа — търпеливо заобяснява тя, — е, че Агнес не е виждала бъдещето. Това е просто метафора. Тя си го е спомняла. Не много добре, разбира се, а докато се прецеди през собствените й разбирания, често и доста се е омотавало. Според нас е най-добра в припомнянето на неща, които ще се случат на потомците й.