Добри поличби

— Е, аз пък си мислех, че се кланят на дявола — намеси се Брайън, но без машинално презрение. Към цялата работа с почитането на дявола Ония се отнасяха без предразсъдъци. Те се отнасяха към всичко без предразсъдъци. — Тъй де, дяволът по го бива от някакъв си тъп кол.

— Тъкмо тука бъркаш — забеляза Адам. — Не е дяволът. Някакъв друг бог е или нещо такова. С рога.

— ’Начи дяволът — настоя Брайън.

— Не — търпеливо заобяснява Адам. — Хората просто са ги бъркали. Той просто също е рогат. Казва се Пан. И е наполовина пръч.

— Коя половина? — поинтересува се Уенслидейл.

Адам се позамисли.

— Долната — заключи той най-накрая. — Ти пък как така не го знаеш? Аз си мислех, че това всеки го знае.

— Пръчовете нямат долна половина — заяви Уенслидейл. — Имат предна половина и задна. Също като кравите.

Погледаха още малко Куче, като тропаха с пети по портата. Беше твърде горещо за мислене.

После Пепър се обади:

— Щом има кози крака, не трябва да има рога. Те са към предната половина.

— Не съм си го измислил аз, нали така? — рече обидено Адам. — Просто ви обяснявах. Сега научавам, че съм си го измислил. Няма нужда да се заяждате с мене.

— Както и да е — продължи Пепър. — Тоя тъп Пън няма какво да ми циври тогава, че хората го били бъркали с дявола, щом е с рога. Хората просто са длъжни да кажат „А, ето го дявола“.

Куче започна да рови в една заешка дупка. Адам, на когото като че ли нещо му тежеше на душата, пое дълбоко дъх.

— Ама не трябва всичко да го вземате толкова буквално — възкликна той. — Тъкмо там е проблемът в днешно време. Груб материализъм. Точно хората като вас са тия, дето секат дъждовните гори и правят дупки в озоновия слой. В озоновия слой има една такава грамаданска дупка само зарад такива груби материализми като вас.

— Аз с нищо не мога да помогна — отвърна механично Брайън. — Още имам да плащам за оня тъп парник за краставици.

— В списанието го пише — додаде Адам. — Само за един говежди хамбургер трябват милиони хектари дъждовна гора. И всичкият тоя озон изтича навън, щото… — той се поколеба, — щото хората пръскат околната среда с дезодоранти.

— И китовете — досети се Уенслидейл. — Трябва да ги спасяваме.

Адам го погледна неразбиращо. Докато свършваше старите броеве на „Нов Водолей“, не се беше натъкнал на нищо за китовете. Редакторите му бяха приели, че читателите са отвсякъде „за“ спасяването на китовете, също както приемаха и че дишат и ходят прави.

— Имаше едно такова предаване за тях — обясни Уенслидейл.

— И що да ги спасяваме? — попита Адам. Мярнаха му се някакви смътни видения — събираш спасени китове, докато събереш достатъчно за значка.

Уенслидейл се умълча и напрегна памет.

— Щото могат да пеят. И имат големи мозъци. Почти не са останали. Пък и без това хич не ни и трябва да ги убиваме, щото стават само за котешка храна и такива работи.

— Щом са толкоз умни — бавно рече Брайън, — к’во правят тогава в морето?

— О, де да ги знам — отвърна Адам със замислен вид. — Плуват си по цял ден и само си отварят устите и ядат к’вото там… много умно, няма що…

Писък на спирачки и провлачено стържене го прекъсна. Те скочиха от портата и се втурнаха по пътя към кръстовището. Там, в края на дълга диря от занасяне, лежеше преобърната малка кола.

Малко по-нататък на шосето имаше дупка. Като че ли колата се бе опитвала да я избегне. Щом погледнаха дупката, една малка главичка с дръпнати очички се стрелна надолу и изчезна от погледа им.

Ония издърпаха вратата и измъкнаха навън безчувствения Нют. Видения на медали за героично спасение се заблъскаха в главата на Адам. Из тая на Уенслидейл се блъскаха практически съображения за първа помощ.

— Не бива да го местим — обади се той. — Заради счупените кости. Трябва да доведем някого.

Адам се огледа. Сред дърветата надолу по шосето стърчеше покрив. Покривът на Джасмин котидж.

А в Джасмин котидж Анатема Дивайс седеше пред една маса, върху която от час насам бяха наредени бинтове, аспирини и разнообразни средства за първа помощ. Погледна си часовника. Всеки момент ще дойде, помисли си тя.

* * *

Не беше такъв, какъвто го очакваше. По-точно не беше такъв, какъвто се надяваше да бъде.

Беше очаквала, доста смутено, мъж висок, тъмнокос и красив.

Нют беше висок, но един такъв върлинест и хърбав. И макар косата му без съмнение да беше тъмна, никак не ставаше за моден аксесоар; представляваше просто множество тънки черни нишки, растящи всичките накуп на главата му отгоре. Нют не беше виновен — като по-млад през месец-два ходеше в бръснарницата на ъгъла, стиснал снимка, внимателно откъсната от списание, изобразяваща някого с потресаващо готина прическа, ухилен срещу обектива. Показваше снимката на бръснаря и молеше да му направят същото, моля. А бръснарят, който си знаеше работата, хвърляше един поглед и после докарваше Нют с основната универсална къса подстрижка. Това продължи около година и Нют осъзна, че явно лицето му не пасва на разните му там прически. Най-доброто, на което можеше да се надява Нютон Пълсифър след подстригване, беше по-къса коса.

Същото беше и с костюмите. Дрехите, които щяха да го накарат да изглежда приветлив, фин и спокоен, не бяха измислени още. Сега вече се беше научил да се задоволява с какво да е, стига да го пази от дъжда и да има къде да си държи стотинките.

И хубав не беше. Дори и когато си махна очилата 38 . И освен това — както тя откри, след като го събу, за да го сложи на леглото — носеше странни чорапи: един син с дупка на петата и един сив с дупки на пръстите.

38

Всъщност, като си махна очилата, стана по-малко хубав, защото се спъваше в разни неща и беше цял омотан с бинтове.

„Предполагам, че при тази гледка е редно да почувствам как ме залива вълна от топло женско нещо си там — помисли си тя. — Но просто ми се иска да ги беше поизпрал.“

И така… висок, тъмнокос, но красив — не. Тя сви рамене. Добре де. Две от три не е зле.

Фигурата на леглото се разшава. А Анатема, която поради самата природа на нещата винаги гледаше в бъдещето, потисна разочарованието си и рече:

— Как сме?

Нют отвори очи.

Лежеше в спалня, и то не в своята. Веднага го разбра по тавана. От неговия таван все още висяха на памучни конци модели на самолетчета. Така и не сколаса да ги махне.

А този таван представляваше само напукан хоросан. Нют никога досега не беше попадал в женска спалня, но усети, че тази е точно такава най-вече по съчетанието от меки аромати. Долавяха се следи от талк и момина сълза, а не смрадливата воня на стари фланелки, отдавна забравили как изглежда центрофугата на пералнята отвътре.

Опита се да вдигне глава, изстена и я остави да потъне обратно във възглавницата. Розова, както не можа да не забележи.

— Ударил си си главата в кормилото — продължи гласът, накарал го да се надигне. — Но няма нищо счупено. Какво се случи?