Добри поличби
Шрифт:
Това не можеше да го бъде. Трябваше да има нещо.
Навигаторът изкара на екран една таблица и се вторачи в нея.
— Достойни капитане? — рече той.
— Какво има? — тросна му се капитанът.
— Като че имаме малка авария с инструментите. Дъното в тази област би трябвало да е на дълбочина двеста метра.
— Е, и какво?
— Показва петнайсет хиляди метра, достойни капитане. И продължава да пропада.
— Това е глупаво. Няма такава дълбочина. Капитанът изгледа кръвнишки струващата няколко милиона йени свръхмодерна технология и й тресна един. Навигаторът пусна нервна усмивка.
— О, сър — рече той. — Вече е по-плитко.
Под грохота на морски дълбини, както знаеха
А сега се събуждаше.
Милиони тонове дълбинна океанска тиня се откъртват от хълбоците му, докато се надига.
— Вижте — посочи навигаторът, — вече са само три хиляди метра.
Кракенът няма очи. Никога не е имал какво да гледа. Но докато се издига нагоре в ледените води, той улавя микровълновия шум на морето, жалните бибипкания и подсвирквания на китовата песен.
— Ъ-ъ… — обади се навигаторът, — хиляда метра?
На кракена не му е забавно.
— Петстотин метра?
Изведнъж водата се надига и корабът се разтърсва.
— Сто метра?
Над него има нещо дребно и метално. Кракенът се размърдва.
И десет милиарда порции суша изкрещяват за мъст.
Прозорците на къщичката се пръснаха навътре. Това не беше буря — беше война. Жасминови листенца се вихреха из стаята, размесени с дъжд от фишове.
Нют и Анатема се бяха вкопчили един в друг в пространството между прекатурената маса и стената.
— Давай — измърмори Нют, — кажи ми, че Агнес е предсказала и това.
— Наистина е казала, че той „носи буря“ — отвърна Анатема.
— Това е ураган, да му се не види! Казала ли е и какво ще стане после?
— 2315 е с препратка към 3477 — отвърна Анатема.
— Спомняш си такива подробности в такъв момент?
— Като го рече, да — отвърна тя. Протегна му картонче.
Нют го прочете пак. Навън се чуваше плющене — сякаш лист ръждива ламарина се носеше като въртележка из градината, а май тъкмо така си и беше.
— Това да не би да означава — рече той бавно, — че се предполага ние с тебе да станем… ъ — ъ… ъ — ъ… двойка? Пустата му Агнес, каква е шегаджийка!
Ухажването винаги е трудно, когато в дома на ухажваната има и възрастна роднина от женски пол; тия възрастни роднини имат склонност да мрънкат, да се кикотят, да си просят цигари и в най-тежките случаи да вадят семейния албум със снимки — акт на агресия във войната на половете, който трябва да бъде забранен с Женевска конвенция. Много по-зле е, когато роднината е мъртва от триста години. Душата на Нют наистина беше станала пристан на известни мисли относно Анатема; всъщност той не само ги държеше на пристан, ами и ги изваждаше на сух док, ремонтираше ги, теглеше им по една хубава боя и изстъргваше раковините от дъната им. Но идеята за второто зрение на Агнес, забито в тила му, обля либидото му с кофа студена вода.
Той дори таеше мисълта да покани момичето да хапнат нещо навън, но идеята някаква си кромуелска вещица да си седи в къщичката отпреди три века и да го гледа как яде му беше омразна.
Беше в онова настроение, в което хората горят вещици. Животът му и без това си беше достатъчно сложен, та да бъде манипулиран отвъд вековете от някаква налудничава бабишкера.
Нещо тупна в решетката — прозвуча така, сякаш част от комина беше рухнала.
А после той си помисли: „Животът ми изобщо не е сложен. Виждам го толкова ясно, колкото сигурно го вижда и Агнес. Простира се чак до ранното пенсиониране, малко помощи от колегите, малко спретнато светло апартаментче някъде си, малка спретната безсъдържателна смърт. Само дето ще умра под развалините на къща по време на нещо, което като нищо може да е и краят на света.
Ангелът архивар няма да
има никакви проблеми с мен, животът ми от години сигурно се изразява в — — ’ — — ’ — — на всяка страница. Искам да кажа, всъщност какво съм направил досега? Никога не съм обирал банка. Никога не са ме глобявали за неправилно паркиране. Никога не съм ял тайландска храна…“Някъде още един прозорец се пръсна с весел звън на чупещо се стъкло. Анатема го обгърна с ръце с въздишка, която всъщност никак не прозвуча като израз на разочарование.
„Никога не съм бил в Америка. Или във Франция, защото то Кале всъщност не се брои. Никога не се научих да свиря на някакъв инструмент.“
Радиото замлъкна — жиците най-накрая се бяха предали Той зарови лице в косите й. „Никога не съм…“
Нещо рече „пинг!“
Шадуел, който осъвременяваше платежните ведомости на армията, вдигна поглед, както подписваше издирвач на вещици и. д. ефрейтор Смит.
Беше му необходимо малко време, докато забележи, че карфицата на Нют вече не блести върху картата.
Той слезе от столчето и като си мърмореше под носа, затърси по пода, докато най-накрая я намери. Пообърса я и отново я забоде на Тадфийлд.
Тъкмо подписваше издирвач на вещици редник Маса, който получаваше две пенита допълнително на година за сено, и пак се чу „пинг!“.
Той вдигна карфицата, втренчи се подозрително в нея и я заби така силно в картата, че хоросанът отдолу поддаде. После се върна при ведомостите.
„Пинг“.
Този път карфицата изхвърча на няколко метра от стената. Шадуел я вдигна, огледа връхчето й, заби я в картата и се вторачи в нея.
След около пет секунди карфицата се стрелна край ухото му.
Той заопипва пода, напипа я, заби я наново в картата и я натисна.
Тя се размърда под ръката му. Той натисна с цялата си тежест.
Над картата се изви тъничка струйка дим. Шадуел изхленчи и засмука пръсти, а нажежената до червено карфица рикошира в отсрещната стена и строши прозореца. Не искаше да бъде в Тадфийлд.
Десет секунди по-късно Шадуел ровеше из касата на армията, която възлизаше на шепа медни монетки, банкнота от десет шилинга и малка фалшива монетка от времето на Джеймс I. Пренебрегвайки личната си безопасност, той прерови собствените си джобове. Резултатът от изгребването, дори и като вземем под внимание картата му за пътуване с пенсионерско намаление, надали щеше да му стигне и да излезе от къщи, да не говорим за пътни до Тадфийлд.
Единствените хора с пари, които познаваше, бяха господин Раджит и мадам Трейси. Що се отнася до семейство Раджит, въпросът с дължимия за близо два месеца наем вероятно на този етап би пресякъл всякакви финансови дискусии, а що се отнася до мадам Трейси, която твърде охотно би му дала на заем шепа опърпани десетачки…
— Проклет да съм, ако зема грешните пари на тая нацапотена шафрантия! — заяви той.
Други не останаха.
Освен един.
Южняшкият женчо.
И двамата бяха идвали тук само по веднъж, като в случая с Азирафел лигльото се бе задържал в стаята за възможно най-кратко време, като се опитваше да не докосва никакви плоски повърхности. Другият, онзи гаден южняшки педал със слънчевите очила, както предполагаше Шадуел, не беше от хората, които би искал да обижда. В простичкия свят на Шадуел всеки, който носи слънчеви очила и по никой начин не се намира на плажа, най-вероятно е престъпник. Подозираше, че Кроули е от мафията или от подземния свят — сигурно щеше да се изненада, че за последното почти е уцелил. Но онзи мекушавият със сакото от камилска вълна беше друга работа. Веднъж Шадуел беше рискувал да го проследи до базата му и си спомняше пътя. Според него Азирафел беше руски шпионин. Можеше да му поиска пари. Да го посплаши малко.