Голямата скука

— Вашият мелодичен глас почва да заприличва на отегченото мърморене на Сеймур.

— Не ми говорете за Сеймур… Подайте ми една цигара…

Изпълнявам нареждането и щраквам запалката. Дороти поема жадно от цигарата, вероятно с надеждата, че това ще й възвърне бодростта, подир туй отново обляга глава назад.

— Тая проклета жажда: да се замени познатото с нещо неизпитано, а сетне и то, понеже е вече изпитано, да се захвърли заради нещо съвсем ново… Влизаш от стая в стая, за да избегнеш скуката, бързаш все повече, понеже мислиш, че те гони по петите, а тя всъщност те пресреща, свита в тъмния ъгъл на всяко ново помещение. „Ку-ку! Ето ме!“ Една игра на криеница, увлекателна само до някое време. До времето на умората… Аз съм в края на младостта, на прага на умората, пред вратата на спокойствието. И единственото, което още ме спира да вляза, е страхът от самотата…

Дороти вдига глава, дръпва наново от цигарата и ме поглежда с изпитателен поглед:

— Ще дойдете ли с мене, Майкъл? Така, без ангажименти и срокове?

— За какво да дойда? В името на другата игра?

— О, ако става дума за любовта, може да ми вярвате, че аз съм я играла тази игра и на едро. Всеки играе понякога в любовта на едро, докато фалира или разбере, че когато играеш на едро, винаги губиш. И тук хубавото трае късо време, а после следва серията празни удари и после пак някое малко замайване преди следващата серия празни удари…

— Значи, салдото…

— Салдото е умората — прекъсва ме жената.

Сетне вперва празен поглед в пространството, сякаш проверява мислено въпросното салдо.

— Знаете… — заговорва тя ненадейно. — Пътувах веднаж за Ница. Очакваше ме една от вечните шумни, весели и истерични компании. Казиното, алкохолните нощи и любовта на дребно… А когато стигнах Кан и видях тихия булевард, палмите, морето, спокойствието на зимното мъртвило, свих с колата към „Мартинец“ и хвърлих котва там. Да знаеш, че никой не подозира къде си, да ти са достатъчни двата криминални романа в куфара, двете разходки край пристанището заран и следобед, спокойните обеди и тишината… Беше великолепно. Само че на третия ден не издържах и отново полетях за Ница.

— Значи, не е било чак толкова великолепно.

— Щеше да бъде, ако имах до себе си някой като вас…

Тя отново ме поглежда и отново формулира поканата си:

— Всъщност какво ни пречи да подновим опита?

— Доста работи.

— Например?

— Ами например различията в характерите. Аз не съм весел човек, Дороти. Нито особено забавен.

— Да, да, знам: вашата най-голяма страст е да мълчите като дърво. И додето мълчите, сигурно ми се надсмивате наум. Ако бях по-глупава, вероятно щях да предпочета един приятел, който да ме глези и развлича. Да ме уморява от танци и гуляи. Само че веселият още на третия ден отива да се весели другаде. А бъбривият подир известно общуване или престава да бъбре, или почва да ти досажда с повторенията си. Докато противен характер като вашия не крие риска да стане по-противен, защото това едва ли е възможно. Вие не сте човек на изненадите, Майкъл.

— Тук сте права — кимам. — Наистина не ме бива в сюрпризите. Не знам обаче как сте вие в това отношение.

— От мене можете да очаквате само добри сюрпризи. Елате и аз ще ви покажа страни и места, каквито дори не сте сънували…

— Аз изобщо твърде рядко сънувам. И то не страни и места, а главно черни котки.

Тя продължава, без да дава ухо на последното ми признание:

— Казах ви, че вече не съм богата, но вън от заплатата имам необходимата рента, за да не се чувствуваме притеснени.

— Какво по-голямо притеснение от това, да бъдеш издържан от една жена?

— Ако желаете, бихте могли и сами да се издържате — подхвърля Дороти, като протяга ръка да загаси угарката в пепелника.

Жестът е достатъчно продължителен, за да мога обстойно да огледам познатия ми вече бюст в рязко наклонено положение. Най-после актът на огнеборство е приключен, обаче, вместо да прибере себе си и бюста обратно в креслото, дамата ми прави знак да се приближа повече, прегръща ме свойски и прошепва в ухото ми:

— Сеймур се интересува от вас…

Свивам рамене и се готвя да отвърна, ала тя прави с пръст на устните повторен знак и продължава все тъй шепнешком:

— Ако не се интересуваше от вас, дори не би ви погледнал. А когато Уйлям се интересува от нещо, той е готов да плати с повече от платонична любезност.

— Нямам представа от какво може да се интересува човек като Сеймур — отвръщам полугласно.

— Не е трудно да се отгатне, ако имате предвид, че е свързан с едно от ония учреждения, които се занимават с информацията или сигурността, или нещо от тоя род. Сигурност… Боже!… Ние сме седнали върху горящ вулкан и разговаряме за сигурност.

— Вулканът безпокои ли ви?

Дороти наново ми прави знак да говоря по-тихо, преди да отвърне шепнешком:

— Мене? Ни най-малко. Това лудо време е най-доброто условие, за да не правиш впечатление със собствената си лудост.

Тя отброява къса пауза, преди да се върне към темата:

— Излишно е да се колебаете, дали да му измъкнете сто хиляди, или двеста. За сигурността не се пестят пари. Измъкнете му повече долари, а аз ще ви науча как да ги изхарчим.

— Боя се, че не разполагам с необходимата стока, за да му измъкна подобна сума.

— Ако не разполагате с необходимата стока, Уйлям нямаше да ви ухажва. Той не е от тия, дето дремят над празни ясли.

— Все пак аз малко по-добре от Сеймур знам какво има в собствената ми глава — отвръщам търпеливо. — Ако вашият приятел е наистина това, за което го представяте, той ще иска информация. А аз не разполагам с информация дори за два долара…

— Тогава изфабрикувайте я! — прошепва Дороти, без да се замисли. — Когато стоката не е нищо повече от приказки, един такъв лъжец като вас е истински Рокфелер.

И за да ми даде време да размисля, тя допълва тоя път гласно:

— Поръчайте кафе и нещо безалкохолно, ако обичате… И бъдете добър да ме почакате. Искам да взема един душ.

ПЕТА ГЛАВА

И тъй, още едно голямо научно събитие отшумява в историята. Международният симпозиум по социология е закрит. Делегатите започват да напускат железобетонния хамбар на заседателната зала и аз се опитвам да сторя същото, преди някой от познатите ми да е сложил ръка върху мене. Измъкването обаче съвсем не е лесно, тъй като предвид на скорошната раздяла голяма част от присъствуващите са изпаднали в умиление, а умилението се изразява в ръкостискания, размяна на визитни картички и последни снимки, така че движението по пътеката е съвсем парализирано.

— А, мистър Коев! Тъкмо вас търсехме — чувам зад гърба си тътнещия бас на Хигинс. — Вие ще дойдете следобед на екскурзията, нали?

Забравих да кажа, че последната манифестация на историческото събитие е една екскурзия до не знам къде си. Аз, разбира се, нямам никакъв специален интерес към това не знам къде си, както и към груповите обиколки с отокари, затуй бързам да съобщя на глухия, че много съжалявам, но…

— Ние също крайно съжаляваме — отвръща мистър Хигинс, като има предвид освен себе си и мистър Бери, който в този миг също се е появил запотен и сънлив, както винаги.