Голямата скука
Шрифт:
— Раздялата с любимата, изглежда, ви натъжи — установява по едно време Грейс.
— „Любимата“? Това е за мене непознат феномен.
— А! — възклицава жената с подчертана, ала не особено силна изненада.
— Има, знаете, хора, които никога не могат да изпеят една вярна нота. Аз пък съм от тия, дето никога не могат да изпитат любов.
— Значи, играете на любов. Това е още по-отвратително — отвръща секретарката с равния си безстрастен глас.
— Не играя. С мене си играят.
— Не допусках, че сте чак толкова беззащитен.
— Кажете по-скоро „инертен“…
Тя
— Надявам се, че няма да направите нещо такова, което би развалило нашите добри отношения — произнася тихо Грейс, цялата настръхнала.
Ръката ми, която е застинала неподвижно при дръпването на жената, продължава пътя си и измъква от лавицата зад Грейс един подвързан том.
— Бъдете спокойна — отвръщам, като разтварям книгата. — Няма да допусна нищо такова, което би помрачило нашата взаимна неприязън.
— О, моята е съвсем умерена — забелязва жената. — И тя се отнася не толкова до вас лично, колкото до пола ви. Всички мъже са отвратителни и, уви, необходими. Но това ги прави още по-отвратителни.
— Лакло: „Опасни връзки“ — чета на глас, а после хвърлям поглед на гравюрата с галантен сюжет.
Секретарката става и прави две крачки към мене.
— „Опасни връзки“… — повтарям. — Това говори ли ви нещо?
— Говори ми! — отвръща Грейс.
И ненадейно с привичната рязкост на движенията си ме обгръща през рамото и грубо впива устни в устните ми, сякаш не като израз на любов, а на неприязън.
После пак тъй ненадейно се дръпва и по лицето й се чете нещо като смайване от собствената й постъпка.
Кралската библиотека със споменалите вече сто и толкова милиона тома, се намира в двореца Кристиансборг. А самият дворец представлява един лабиринт от дворове, аркади и сгради, дето са настанени най-различни учреждения. В състояние съм да дам доста точни сведения за по-важните от тия сгради, тъй като разполагам с подробен пътеводител на Копенхаген, но ще се постарая да проявя твърдост пред изкушението на историческите екскурзии.
Сред тоя сложен ансамбъл на потъмнели от времето фасади и усойни павирани дворове градината на Кралската библиотека представлява един приятен и тих оазис от зеленина.
Освобождавам таксито, влизам в оазиса и се запътвам към централното здание на библиотеката, наподобяващо по-скоро старинна църква, отколкото научно учреждение. Изобщо изгледът на сградата е такъв, та човек трудно би допуснал, че вътре може да се намери като литература нещо по-ново от библията на Гутенберг.
Вече почти съм стигнал дверите на светилището, когато чувам зад гърба ми да спира кола и да се произнася собственият ми псевдоним в английска транскрипция:
— Майкъл!
Това е, разбира се, моят американец с киселата физиономия.
— Извинявам се за снощи — казва той, като излиза от колата, изплюва увисналата на устните си угарка и ми подава ръка. — Бях съвсем забравил за една неотложна визита и стана тъй, че закъснях.
Той очевидно бърза да променя разговора, защото минава тутакси към проблемите на библиотечното дело.
— Каталогът
е тук, в този хол… Предполагам, че сте ориентиран.— Да — кимам. — Вече минах веднаж насам.
— Аз работя ей там — посочва Сеймур крилото вляво. — Вторият етаж, последният кабинет. Като свършите, обадете ми се, ако желаете…
Разменяме по едно любезно кимане и се разделяме.
Каталогът наистина се намира в хола на светилището, но аз само напосоки отварям две-три чекмеджета с надпис „социология“ просто за да се ориентирам в обстановката. Колкото и милиони томове да са складирани тук и колкото сведения да са събрани във всеки един том, сигурен съм, че никой от тях не съдържа онова единствено сведение, което в момента ми е нужно: адресът на Тодоров.
Затова три минути след като съм влязъл от предната врата, решавам да изляза от задната. Озовавам се в някакъв покрит с калдъръм двор, минавам през висок свод, прекосявам втори двор и ето ме на улицата.
— Градският площад! — казвам, като спирам първото появило се такси.
Да откриеш сред големия град един човек, който навярно е направил всичко необходимо, за да не бъде открит — такава е задачата. Да го откриеш, без да главоболиш съответните адресни служби и без да прибягваш до рисковани разпити — такива са условията за изпълнение на задачата.
Като отправна точка при подобно издирване може да се вземе под внимание професията на човека, връзките му, функциите му в момента. Но професията той вече не я упражнява, връзките отдавна са скъсани, а функциите му са именно да се крие. Прочее остава един-единствен заслужаващ внимание факт: парите. Дори да е предал стоте хиляди долара на Соколов, Тодоров разполага с още триста хиляди. А той е достатъчно опитен и предпазлив, за да остави подобна сума в някое импровизирано скривалище. Човек като него, свикнал да работи с банки, положително ще внесе парите по сметка. Само че банките и банковите клонове в тоя град се срещат почти тъй начесто, както и кафенетата.
Освобождавам таксито на Градския площад и влизам в Спестовната каса. В тая каса е вложена най-голямата ми надежда, защото повечето хора по редица причини предпочитат това учреждение пред останалите банки.
— Искам да внеса 500 крони по сметката на господин Тодор, — обяснявам, като заставам пред съответното гише.
Чиновникът се отправя към чекмеджетата с фишовете, преглежда старателно картоните в едно от тях, после се връща:
— Нямаме такъв клиент.
— А! Как е възможно!… — правя учудена физиономия.
Вместо отговор човекът само свива рамене.
Втората банка от дългия списък, който съм направил още снощи, ровейки телефонния указател, се намира малко по-натам на същата улица.
— Тодор ли казахте? — пита чиновникът, додето рови фишовете.
— Да, да: Тодор.
— Нямаме такъв.
Сцената се повтаря с незначителни нюанси в още шест банки, разположени все в центъра. Свойственият ми инат настоява да продължа издирването, но часовникът казва: не. Време е да се върна и да потърся Сеймур. Дори и отдавна вече да не вярва на социологичните ми интереси, той в никакъв случай не бива да отгатва истинските ми задачи.