Голямата скука
Шрифт:
— Ето ви картичката с адреса ми — подхваща мистър Скелет. — Ако все пак решите да ни предложите нещо за издаване…
— …И ако пожелаете да ни погостувате в Щатите — добавя Бери, като подава и своята визитка.
— …Пишете два реда или просто телеграфирайте! — довършва Хигинс.
Подир което следват горещи ръкостискания и дружески потупвания по гърбовете.
Сеймур излиза от местата за делегати и се приближава до нас тъкмо по време на тая сърдечна церемония. Като изчаква отдалечаването на двамата, той запитва:
— Какво ви предложиха? Хонорар и стипендия?
— Нещо подобно.
— Наивници — свива рамене Сеймур. —
— Вие оценявате доста скептично реномето на родината си.
— Аз оценявам всичко скептично, включително родината… а също и някои сънародници.
И като сменя тона, той подхвърля:
— Вие вероятно ще изпратите следобед нашата скъпа Дороти?
— Налага се.
— На мен уви не ще ми е възможно да присъствувам на това мило тържество. Но по-късно, ако желаете, бихме могли да се видим, за да продължим вчерашния така досадно прекъснат гуляй.
— С удоволствие.
Сеймур кима за сбогом и изчезва в навалицата на делегатите тъй бързо, че дори не улавя израза на облекчение, изписан в тоя миг по лицето ми.
Освобождението от Сеймур е всъщност само добавъчна причина за облекчението ми. Главният повод е фактът, че от тая заран вече не съм следен. По-точно казано, зад гърба ми не се движи брояч. А в нашата техническа ера това още съвсем не е доказателство, че не си следен. Но за да бъдеш засичан посредством система от невидими броячи и сложни апаратури, необходим е твърде сериозен мотив, какъвто, надявам се, липсва в държането ми, поне до този момент. Нещо повече. От гледна точка на датската полиция поведението ми би следвало да получи оценка „похвално“: прекарвам цялото си време в безобидни глупости, и то само в компанията на порядъчни американци.
Прочее, додето се движа по Вестерброгаде към предварително набелязаната цел, аз си позволявам за един път лукса да се доверя на видимостта и да реша, че наблюдението ми засега е прекратено. Това ми дава куража три пресечки по-натам да вляза като у дома си през стъклената врата на импозантна сграда и да използувам звънеца, монтиран под ослепително-лъснатата месингова табела:
Малко по-късно след бегла справка, при която разпитващата ме секретарка получава изключително фалшиви данни, аз съм въведен в кабинета на самия главен директор.
Главният става от креслото зад бюрото си, подава ми ръка с едно усмихнато озъбване и тутакси пак сяда, сякаш се е боял някой да не заеме мястото му по време на ръкостискането.
— На вашите услуга, господин… — той поглежда визитната ми картичка, поставена на бюрото — господин Сидаров!
— Зидаров — поправям го любезно. — Нашите имена са малко трудни за произнасяне.
— Да, да, малко трудни, господин Зидаров — озъбва се отново главният, но тоя път съвсем късо, за да ми внуши, че не сме седнали тук да се зъбим един на друг.
— Аз всъщност само минавам през Копенхаген, на път за Стокхолм — обяснявам все тъй любезно, сякаш тази подробност може да има някакво значение за „Универсал“. — Имам нареждане да се осведомя кога ще ни доставите машините, поръчани от господин Тодоров.
— Съжалявам, но ние изобщо не мислим да ви ги доставяме — отвръща директорът, като за трети път се озъбва.
— Обаче вие сте приели поръчката и господин
Тодоров ви е заплатил уговореното капаро…— Господин Тодоров не ни е заплатил никакво капаро — поклаща глава човекът зад бюрото.
— Тук трябва да има някакво недоразумение… — мърморя аз. — Вие сте изпратили потвърдително писмо в смисъл, че ще изпълните поръчката според одобрената от нас оферта…
— Да. Само че един ден по-късно господин Тодоров се яви повторно тук и вместо да внесе капарото, съобщи, че неговият институт засега се отказва от сделката. Смятате ли, че е било необходимо да пишем ново писмо, за да анулираме старото и да осведомяваме вашия институт за собственото му решение?
Въпросът е зададен просто за ораторски ефект, така че аз се ограничавам с един съвсем косвен отговор:
— Съжалявам, но ние явно не сме били точно информирани…
— Как? Нима господин Тодоров досега не ви е информирал? — вдига вежди полуучудено, полуиронично главният.
— Там е работата, че той все още не се е прибрал… и ние нямаме никакви сведения за мотивите на това негово действие — обяснявам аз.
Подир което добавям още няколко фрази, за да придам възможно по-приличен вид на отстъплението си, сбогувам се и отново се впускам в датското всекидневие.
„Нямаш сведения ли? — говоря си наум, додето измервам Вестерброгаде в обратна посока. — Ето ти ги сега сведенията: офейкал е с парите. Поставил ги е в една чанта и е офейкал. Оттук нататък задачата може да се реши и без електронна машина.“
Казах вече, че познавам Тодоров. Може би само съм пропуснал да добавя, че никога не съм имал особено високо мнение за тоя човек. Но и никога не съм виждал в него вероятен предател.
Отдалеч се задава такси и аз едва не го изтървавам, зает мислено с биографията на Тодоров. Срещата с Тодоров обаче ще я отложим за по-нататък, а именно за деня, в който благоволи да ни съобщи адреса си. Засега имам среща с представител на другия пол — и по-точно — с дамата в розово. Качвам се в таксито и се отправям към „Англетер“.
Дамата в розово този път наново е в зелено, също както в деня на нашето запознаване. Спомени. И също както в оня първи ден, аз си позволявам да подхвърля вместо комплимент:
— Този зелен цвят, който тъй отморява очите…
— Вие би трябвало да играете билярд, Майкъл, вместо да се занимавате с кавалерство — отвръща Дороти.
Интимният ни разговор протича в хола на „Англетер“, а холът в този обеден час е доста оживен.
— Не желаете ли да седнем някъде на по-спокойно?
— Браво, сетихте се! — кима одобрително дамата в резеда. — Ако сте намислил вече и името на ресторанта, ще кажа, че сте станали просто неузнаваем.
— Ресторантът е в съседното помещение.
Дороти свива устни в знак на разочарование, но след миг лицето й се прояснява:
— Всъщност това наистина е идея: щях да си замина, без да разбера как готвят в „Англетер“.
Обедът се точи близо два часа, както става винаги в подобни екстрени заведения, придружен от многократни ритуали с връчване и прибиране на менюта и карти за вина, с кулинарни консултации между дамата и метр д’отела и с демонстрации на спиртни примуси и други аламинутни номера. Но макар тия операции да заангажират немалка част от вниманието на Дороти, това съвсем не й пречи да поддържа разговора с неотслабващ ритъм. Тя обаче старателно се пази да засяга снощните теми. Затуй пък аз не пропускам да запитам полугласно: