Измамата
Шрифт:
Костюмарите видимо се изнервиха, той видя единия от тях да говори по микрофона на китката си.
Той направи няколко бързи крачки, за да се приближи, но почти веднага се принуди да забави темпото. Ами ако Блек се прегрупираше и поемеше по друг път в последния момент? От задната страна сигурно също имаше изход?
Никога нямаше да успее да стигне навреме…
По
Запъти се покрай кея, следейки внимателно случващото се от другата страна на улицата. Беше се присъединил и телевизионен екип, което изглежда посъбуди изморените фотографи, и те се заеха да се бутат с останалите. Суматохата се забелязваше все повече и той виждаше как наоколо се струпват любопитни.
Бял ван със затъмнени стъкла се дотъркаля отнякъде и закри гледката за няколко секунди, преди да паркира малко встрани.
Демонстрантите се бяха настанили пред въжето. Изглеждаха зловещо, облечени в белите си гащеризони и маски. Никой от тях не казваше нищо, единствените звуци идваха от фотографите и тв-пичовете, които се бореха за място.
Единият костюмар продължаваше да говори по микрофона. Не изглеждаше особено доволен от ситуацията.
Изведнъж откъм Шепсхолмен бавно се зададе полицейски автомобил и другият костюм пристъпи на улицата и му махна да се приближи.
HP се промъкна между паркираните минибуси. Кратката разходка от „Кунгсгатан“ го беше изтощила напълно, така че беше принуден да се облегне на една от колите, за да си поеме дъх.
Белият ван стоеше само на няколко метра вдясно с включен двигател. Удари го спарен лъх на горещи павета и изгорели дизелови газове, но той беше твърде изморен, за да му пука. Бяха се присъединили още любопитни, около входа вече се бяха скупчили поне петдесет-шейсет души.
Полицаите бяха паркирали патрулния си автомобил и се бяха качили на тротоара.
Стояха и говореха с костюмираните ченгета и HP се възползва от случая, за да пресече улицата.
Нокиата беше в предния му джоб и му отне около минута да я включи.
Сърцето биеше здраво в гърдите му, а гаденето беше едва овладяно.
— Добро утро, мис Нормен.
— Добро утро, мистър Блек — отговори тя и срещна погледа му.
Нямаше и следа от вчерашното неодобрение. Чудно!
— Днес отпред има по-голяма демонстрация — каза тя. — В момента има четиридесет до петдесет участници, като броят им изглежда се покачва. Предложението ми е да минем по алтернативния път за евакуация…
Тя погледна към Томас.
— Какво е положението в момента? — попита той кратко.
— Спокойно, но донякъде напрегнато. Имаме двама души на тротоара, а освен това намясто има и двама униформени полицаи.
— Медии? — този път се намеси Блек.
— Горе-долу като вчера, може би малко повече. Няколко фотографи и поне един телевизионен екип.
Блек и Томас размениха погледи.
Слабо потрепване премина през дясната и предмишница и накара пръстите и да се разтворят.
По дяволите, не сега!
— Не бихме искали да изглеждаме като типове, които се измъкват през задната врата, Ребека — каза Томас. — Още повече ако на мястото има медии. Може да се разтълкува сякаш всъщност имаме да крием нещо. Прозрачността е важна част от марката PayTag…
Тя кимна, като същевременно сви предпазливо дясната ръка зад гърба си, опитвайки се да я накара да спре да трепери.
— Разбирам…
Телефонът
и завибрира във вътрешния и джоб, но тя го игнорира.— Шелгрен, слизаме надолу — каза тя по микрофона.
— Аз съм — каза той, когато гласовата и поща се включи. Но после изведнъж се поколеба как да продължи.
— Значи… аз…
Костюмираните ченгета внезапно се разбързаха. Единият отвори вратата на предната кола, другият направи няколко крачки към въжето и тълпата.
Униформените полицаи прокараха ръце по коланите си и изглежда не знаеха какво точно трябва да правят. Като по сигнал демонстрантите ненадейно започнаха да скандират:
Don’t be evil!
Don’t be evil!
Той затвори телефона и пъхна свободната си ръка в джоба на якето. Пръстите му докоснаха дръжката на револвера. Някъде зад него се тръшна тежка автомобилна врата. Звукът го накара да подскочи.
В асансьора звучеше тиха музика. Версия на The winner takes it all на пан флейта. Очевидно имаше неписано правилно шведските хотели да пускат АББА мюзак 47 в асансьорите…
47
Мюзак (muzak) е музика, предназначена за пускане в асансьори, молове, обществени сгради и др. Мюзак се създава целенасочено с идеята да се възприема несъзнателно и да разведрява и успокоява, създавайки подходяща атмосфера за чакане, пазаруване или работа. — Б.пр.
Тя разкопча внимателно сакото си и притисна дясната си предмишница до тялото, за да усети дали пистолетът и телескопичната палка бяха на място. Всъщност трябваше да носи предпазна жилетка. Но противно на всичките си обичайни принципи беше решила да се въздържи главно защото не искаше да изглежда зачервена и потна пред Блек.
Сега осъзна, че това е било грешка — голяма.
По дяволите, трябваше да се стегне, да се съсредоточи…
Устата и беше суха, сърцето биеше по-бързо от очакваното. Дясната и ръка трепереше толкова силно, че беше принудена да я напъха в джоба на панталона.
Беше участвала в далеч по-опасни мисии от тази, така че не би трябвало да бъде нервна.
Телефонът завибрира във вътрешния джоб. Вече за трети път, така че който и да и звънеше, изглежда беше нетърпелив да се свърже с нея. Но чисто и просто трябваше да почака. Мисията беше на първо място.
Асансьорът спря на първия етаж и вратите бавно се отвориха. Тя си пое дълбоко дъх.
Скандирането на тълпата ставаше все по-високо.
Някой ритна едно от месинговите колчета, от което ограничителното въже се разлюля.
Пичът с костюма, който стоеше до въжето, изведнъж зарева.
— Назад, назад!
Двете униформени ченгета направиха няколко колебливи крачки напред.
Пръстите на HP обхванаха дръжката на револвера.
Вече нямаше връщане.
Външната врата се отвори и виковете прераснаха в рев. Но изведнъж ушите му отново заглъхнаха.
Звуковият фон около него се превърна в глухо мънкане и единственото, което чуваше, бяха собствените му тежки вдишвания.
Навъъътре…