Измамата

* * *

Играта!

Само за това можеше да мисли.

Въпреки всичкия алведон главата му пулсираше трескаво толкова силно, че очите му щяха да изхвръкнат.

— Не изглеждаш много добре, приятел… — измърмори таксиметровият шофьор.

No shit, Sherlock…

— Грип — отвърна той лаконично, дъвчейки незапалената си цигара. — Голяма гадост е да го хванеш през лятото…

Шоферът се ухили.

— Със сигурност! Аз всяка есен се ваксинирам, за да ми се размине. Знаеш, с всичките хора, дето срещаш покрай тая работа, в колата се носят вируси и други лайна…

Той спря, огледа се, след което направи остър обратен завой през непрекъснатата линия по средата на пътя.

— Но е ясно, след свинския грип и всички, които се разболяха от ваксината, човек почва малко да се колебае…

— Ммм — процеди HP. Шоферът му напомняше на някого, но не можеше да каже точно на кого.

— Понякога човек направо да се чуди дали изобщо е имало свински грип, или всичко е било начин да пуснат в обръщение цял куп неизпитани ваксини… — продължи шофьорът.

Нямаш си и представа, приятел!

В нормални случаи би се хвърлил в дискусията, но сега не смееше да си отвори устата от страх да не изхвърли каскада от драйфано.

Вече бяха на „Шепсбрун“, оставаха още три-четири минути и ще, не ще трябваше да издържи.

Натисна копчето за сваляне на прозореца, за да пусне малко свеж сутрешен въздух.

— … сума ти други неща, които властите ни пробутват. Като онова, дето щели да съхраняват целия интернет и телефонен трафик, чул ли си? Горе-долу същото като пощата да отваря всички писма и колети, преди да ги достави. Скапана измислица на Европейския съюз, която обществото приема само защото сме твърде заети с кралските особи и кръвосмешенията им… Чиста проба ГДР, мен ако питаш…

HP кимна разсеяно.

Изведнъж се беше сетил на кого му приличаше шоферът.

Манге…

Мамка му, как му липсваше Манге. От зимата насам нито гък. Не си вдигаше телефона: нито мобилния, нито домашния. Почти като че ли нарочно стоеше настрана…

— Ето на, пристигнахме, „Кунгстредгорден“. С карта или в брой?

HP смотолеви нещо неразбираемо и измъкна смачкана стотачка от джоба на панталоните.

— Колко е часът, между другото?

— Шест и половина сутринта, приятел, ужасно време да е буден човек…

HP отвори вратата и стъпи на тротоара, мъчейки се същевременно със запалката.

Ръцете му така трепереха, че за малко да си изгори носа, докато запали цигарата.

Потрепери на сутрешния хлад и за да се стопли малко, направи няколко дълбоки дръпки. Осветената фасада на „Гранд“ се намираше на няколкостотин метра пред него.

Той мушна ръка в джоба на якето и обгърна дръжката на револвера с пръсти.

Почти стигна.

Почти у дома…

* * *

Тя се протегна и направи кратка разходка из коридора. Близо четирите часа на стола бяха накарали ставите и да се вдървят.

Сподави кратка прозявка и погледна към часовника. След няколко минути щеше да е време да потеглят.

Румсървисът беше дошъл преди половин час, което означаваше, че Блек вече беше наспан, изкъпан и заситен.

За разлика от нея самата…

Тя потисна още една прозявка, след което вдигна дясната си ръка във въздуха. Само леко, почти незабележимо потрепване.

Ефектът от приспивателното все още не беше отшумял. Хапчетата не и помагаха съвсем за проблемите със съня и макар че лекарят и каза да увеличи дозата, тя най-често се оказваше по-скоро в замъглен ступор, отколкото в дълбок сън, от какъвто се нуждаеше. Шишенцата изпъваха плата на панталона.

Едни хапчета, за да изкара нощта, други, за да изкара деня…

Мислите и продължаваха да кръжат. Банковият сейф, паспортите, револверът, Тате Самер — или ако всъщност не се казваше Андре Пелас — и накрая, естествено, Хенке.

Беше му звъняла четири пъти през нощта, а освен това му прати и есемес. Грубо нарушение на указанията на Стигсон. Но точно както обикновено тя се беше добрала единствено до безчувствената гласова поща.

Можеше, разбира се, да е съвпадение, вероятно точно така стояха нещата. Децентрализирана терористична организация, наричана понякога Играта можеше и да няма нищо общо с онази игра, в която Хенке се беше забъркал.

Беше свикнала със смътните заплахи, в СЕПО те бяха почти ежедневие. Но не можеше да знае със сигурност, не и преди да е говорила с Хенке, да е чула гласа му и да се е убедила, че е добре. Че нищо от случващото се около PayTag и Блек нямаше общо с него.

Слушалката в ухото и изпука.

— Намясто пред главния вход сме, шефе — каза Шелгрен. — Тук има десетина души, няколко репортери и ранобудна групичка, дошла да се озърта за кралски особи и известни личности. Но няма и следа от демонстранти, край!

— Добре, искам двама души отпред на тротоара. Вероятно до няколко минути ще тръгнем, край!

— Разбрано!

В дъното на коридора се отвори врата и Томас излезе навън.

Костюмът беше същият, както и мокасините, но ризата беше нова. Точно както и предшестващата я тя водеше неравна борба с широкия врат на Томас и възелът на вратовръзката му вече сериозно се беше разхлабил.

— Добро утро, Ребека. Готови ли сме?

— Всичко е подготвено, връщаме се обратно до летище „Брома“ и излитаме. Хеликоптерът побира четирима пасажери, така че няма да гъчкаме.

— И всичко за там е уредено?

— На място ще вземем две коли, изпратих ги снощи, веднага след разговора ни.

— Отлично, Ребека, впечатляващо ефективно, трябва да призная…

Тя кимна и погледна встрани.

— Тъкмо получих съобщение от мистър Блек — продължи Томас. — Ще е готов след пет минута.

— Благодаря, ще информирам останалите.

В мига, в който натисна копчето на предавателя, тя забеляза леката, едва забележима издутина под сакото на Томас до дясното му бедро. Можеше да е блекберито му, повечето американци изглеждаха твърде привързани към калъфите за колани. Агент 007 с право да пише имейли…

Но внезапно се оказа убедена, че издутината беше нещо съвсем различно.

Нещо значително по-опасно…

Тя отвори уста, за да каже нещо, но гласът на Шелгрен в слушалката я прекъсна.

— Шефе, мисля, че имаме малък проблем…

* * *

Той стоеше малко настрана, оглеждаше насъбралите се хора до червеното кадифено въже. В началото беше спокойно. Ято дърти лелки, няколко уморени фотографи.

Две черни коли стояха паркирани точно пред входа с двама прилежащи им костюмари на тротоара до тях. Отдалече смърдяха на ченгета, затова той спазваше нужната дистанция. Но само преди броени минути нещата се раздвижиха с пълна скорост. Няколко минибуса спряха малко по-нататък покрай кея и от тях се изсипа цяло стадо хора. Двайсет-трийсет, може би повече, всички в светли гащеризони и бели пластмасови маски, които ги караха да изглеждат на практика еднакви. Само за няколко секунди те завзеха тротоара и докато той внимателно се приближаваше, започнаха да разгъват банери.