Измамата
Шрифт:
Блек се обърна леко към нея и и хвърли поглед, който веднага я накара да пусне ръката му, която току-що бе хванала в горната част.
— Може би е време да влизаме? — промърмори тя, но той я игнорира.
— Sorry, miss Johansson — той се обърна към репортерката. — Ще бъдете ли така добра да повторите последния въпрос?
— Никога повече не правете така, мис Нормен — каза той лаконично няколко минути по-късно, когато бяха на път към лобито.
Четири алведона.
Три чаши вода.
Две цигари.
Един револвер.
Беше готов. Тази мисия щеше да е последната
Блек беше отровна змия, чудовище, създадено от Водача. Изпратено, за да погълне целия свят.
И щеше да започне с Бека…
Сцената му беше позната. Дланта и върху ръката му, неспокойният и поглед.
Бека и бащата.
Бека и Даг.
Бека и Блек.
Естествено, Водача беше този, който стоеше зад всичко. Който беше поставил Ребека в ноктите на Блек. И точно както със свинята и насилника Даг имаше само един начин да я спаси. Разликата беше, че този път имаше истинско оръжие и не се налагаше да разчита на саботиран балконски парапет.
Той си сложи якето, същото старо военно яке, което беше изровил за втората си мисия. Сякаш бяха минали сто години.
Самият той се чувстваше, като че ли е над стогодишен. По-скоро готов за клиниката за хронично болни, отколкото a man on a mission.
Револверът се побра перфектно в един от дълбоките странични джобове.
Извади го пробно няколко пъти срещу огледалото. Но усещането в стил „Шофьор на такси“ не искаше да се появи съвсем.
Може би не беше толкова странно. Нямаше нужната енергия. И, по дяволите, как изглеждаше. Брадата му стърчеше във всички посоки, очите му бяха хлътнали, а бузите изглеждаха като две големи ями. Зъбите на долната му челюст надничаха чудновато, сякаш устната се беше отделила от венеца.
Той смъкна шапката си ниско над челото и покри останалата част от лицето с чифт твърде големи огледални очила. Никой не би могъл да го познае, нито дори Бека. Самият той едва се разпознаваше…
Револверът беше тежък, трудно беше да го държи изправен. Издърпа ударника за проба, като трябваше доста да се напрегне, за да го премести. Единственото, което оставаше сега, беше малко дръпване, лека прегръдка с показалеца. И всичко щеше да свърши…
И за Блек, и за него самия.
Нямаше шанс Водача да го остави жив след такова нарушение.
Но нямаше избор.
Трябваше да отреже главата на змията.
12. Deathmatch 46
Тропането я събуди и мина немалко време, докато тя осъзнае къде се намира.
В хотелска стая в „Гранд“, през четири стаи от апартамента на Блек. Тя се изправи и погледна към часовника на радиото — 02:12.
Чувстваше главата си тегава, като че беше пълна с някакво вискозно вещество, и тя разтърка очи с длани, в опит да забърза мисловната си дейност.
46
Режим в компютърните игри, наричан още free-for-all, в който всеки играе за себе си. — Б.пр.
Тропането се повтори. Стана от леглото и бързо навлече официалните си панталон и риза, преди да открехне вратата.
Беше Томас.
— Sorry for waking you, Rebecca — промърмори той и
направи крачка напред, така че тя нямаше друг избор, освен да го пусне вътре.Той размаха блекберито, което държеше в едната си ръка.
— Получихме сигнал за заплаха срещу мистър Блек, изключително надежден…
— Аха…
Тя не знаеше какво точно се очакваше да каже.
— Стар приятел в Сикрет Сървис току-що позвъни. Получили са информация, че терористична организация планира атентат срещу нас по време на посещението в Стокхолм.
— Окей… — тя закопчаваше най-долните копчета на ризата, докато се опитваше да подреди сънения си мозък. — Коя организация?
— Всъщност нямат име, което може би звучи малко странно. Терористите обикновено обичат да се хвалят. Но ги държим под око от достатъчно дълго време, за да знаем, че въпреки че стоят в сянка, не трябва да бъдат подценявани.
— А причината за интереса им е?
Той сви рамене.
— На терористите невинаги им трябва причина, мис Нормен. Фанатиците имат собствена логика, но вероятно е свързано с последните протести. Банерът от вчера…
Тя кимна, обърна се, за да разкопчае панталоните и да пооправи края на ризата. Същевременно се възползва от възможността и напъха шишенцата с лекарства, които стояха на нощното шкафче, в един от джобовете на панталона.
После се завъртя обратно и се усмихна оправдателно на Томас.
Но изражението му не разкри дали беше забелязал хапчетата.
— Окей, значи какво точно знаем? — продължи тя.
— Не много, но приятелят ми беше достатъчно притеснен, че да ми се обади посред нощ. Не можа да ми каже много, което по всяка вероятност означава, че информацията идва от таен източник.
— Някой вътрешен?
Той кимна и опипа леко дългичкия ръкав на сакото със свободната си ръка.
— Но въпреки това не знаем как се казва организацията?
— Имат различни имена в зависимост кого питаш. Циркът, Събитието, Представлението…
Тя поклати глава.
— Никога не съм ги чувала…
— Не, така си и мислех. Страшно анонимни са. Използването на много различни имена е добър начин да се скрият от радарите. Но от опит знаем, че са способни на почти всичко… — той продължи да дърпа ръкава, сякаш се опитваше да го издължи още повече.
— Окей, като начало ще разположа постоянна охрана пред вратата на мистър Блек…
Тя помисли няколко секунди.
— Освен това предлагам утре сутринта да се движим с хеликоптер вместо с кола.
— Прекрасно, но можеш ли да го уредиш в такъв кратък срок?
Тя кимна.
— Няма проблеми.
Ребека взе кобура на пистолета от нощното шкафче, закрепи го за колана и си облече сакото.
— Има ли още нещо, което трябва да знам, мистър Томас?
— В момента не, обещана ми е повече информация утре сутринта, така че можем отново да обсъдим нещата тогава.
— Окей.
Тя го последва навън в коридора и застана пред вратата на Блек.
— Той?
— Той е окей, говорих с него преди малко.
— Добре.
— Тогава лека нощ, Ребека, прати ми имейл, когато уредиш транспорта…
— Разбира се.
Тя се поколеба една секунда. Мисълта я споходи от нищото, но във всеки случай беше принудена да попита, за да я отхвърли.
— Само един последен въпрос. Онази организация…
— Да?
— Случвало ли се е някога да се нарекат…