Измамата

Асансьор.

Безобиден шибан асансьор, който пренасяше инвалидни колички, детски колички и проходилки половин стълбище надолу до Градския музей.

Даже не можеше да разбере как не го беше забелязал предния път, когато погледна вътре в кабинката, но сега впоследствие беше кристално ясно.

Сигурно е бил твърде уморен, мозъкът му е бил твърде напрегнат, за да възприема малки подробности.

На таблото в асансьора имаше четири копчета, но само две от тях обозначаваха етажи.

Площад „Сьодермалм“ и входът към Градския музей едно ниво по-надолу.

Другите две копчета не светнаха като ги беше натиснал, което го накара да си помисли, че дори не бяха вързани. Тъпо, но от друга страна гайките на мозъка му не бяха особено затегнати точно тогава.

Но сега, когато провери асансьора на спокойствие, видя нещо различно. До таблото имаше малък бял четец за карти. Четци се слагаха, за да ограничат достъпа — достъп до врати, решетки, порти, или ако четецът беше в асансьор, тогава какво, Айнщайн’?

Етажи, естествено!

Значи Ерман 2.0 не беше изчезнал яко дим, ами чисто и просто беше прокарал картата си, беше съживил мъртвите копчета и слязъл още по-надолу, до подземен етаж, който не беше означен в асансьора. Таен етаж, до който един технически гений сигурно лесно можеше да си осигури достъп. Мъртъв човек, който се крие на несъществуващ етаж…

Можеше само да му свали шапка…

Всичко, което трябваше да направи сега, беше да изчака Ерман 2.0 отново да се появи на „Слусен“ и после да организира малко интервю. Да изкопчи от мръсника всичко, което той знаеше за Играта и Самер и колко дълбоко бяха въвлекли Бека, и после да планира начин да я измъкне.

Да измъкне и двама им.

Веднъж завинаги.

Но първо трябваше да направи известни приготовления…

Видя полицейската кола в мига, в който се показа иззад ъгъла към собствената си улица.

Черен фолксваген ван със стълба на покрива, който не се отличаваше ни най-малко. Стига да не беше късата дебела антена…

Мъж с подарен пуловер, широки панталони, кубинки и едва забележима слушалка в едното ухо стоеше до вана и говореше с шофьора през страничния прозорец.

HP се завъртя кръгом и се върна по същия път, откъдето беше дошъл. Бореше се усилено да не започне да притичва.

— Здрасти — каза тя и се изправи.

Томас не отговори.

— Мистър Блек вътре ли е? — той посочи към вратата.

— Да, но…

Той си проправи път покрай нея и почука. Без да чака отговор, влезе в стаята и тръшна вратата след себе си.

— Какво, по дяволите, беше това? — попита тя Шелгрен.

— Адски е ядосан. Полицията добре го подреди…

— И нищо чудно, нали?

Тя се усмихна, но Шелгрен изглежда избягваше погледа и.

После вратата отново се отвори.

— Би ли влязла вътре — каза Томас отсечено.

— Разбира се…

Блек и Ледената кралица седяха от една и съща страна на конферентната маса. Тя им кимна, но никой от тях не отвърна на поздрава. Пито пък я помолиха да седне.

— Мис Нормен, повече няма да се нуждаем от услугите ви — каза Блек лаконично.

— Извинете?

— Уволнена си — допълни Ледената кралица. — От сега нататък Шелгрен поема работата ти. Вземи колата му и се върни обратно в Стокхолм, за да изпразниш офиса си. В 17 часа днес картата ти за достъп вече няма да функционира, така че предлагам да се отправиш директно натам.

— Н-но, не разбирам? Свързано ли е с „Грандхотел“?

Ребека хвърли бегъл поглед към Томас и се обърна обратно към Блек.

Той не трепваше.

— Ти стреля във въздуха — изръмжа Томас, — вместо да реагираш срещу извършителя, ти умишлено създаде суматоха, за да ми попречиш да го обезвредя. Първоначално не можахме да разберем действията ти, но информацията, която получихме впоследствие, изяснява всичко.

На Ребека и беше трудно да възприеме казаното. Те сериозно ли искаха да кажат, че тя е тази, която е направила грешка? Че се е опитала да защити…

— Хенрик Петершон — каза Томас. — Така се казва нападателят и освен че е заподозрян в тероризъм, също така е и твой брат, не е ли така?

15. Double play

Стрелката на скоростомера от цял час не беше падала под сто и седемдесет.

Повече няма да се нуждаем от услугите ви…

Копелетата я бяха изритали!

След всичко, което беше направила, след стотиците часове, които вложи, за да задвижи дейността. Изграждане на стратегии, писане на ръководства, набиране на правилните служители — да не говорим за всички безсънни нощи.

Очевидно това не означаваше абсолютно нищо.

Ако беше друго работно място, вече щеше да се е обадила на профсъюза. За да отстои своето.

Но на кого можеше да се обади сега?

Тя просто беше в отпуска и не си беше направила труда да си смени профсъюза. Полицейският синдикат едва ли щеше да помогне на частен служител. Оставаше да си намери добър адвокат.

Но с какво щеше да помогне това? Едва ли можеше да ги принуди да и върнат работата, а дори и да успееше, нямаше никакво желание да продължава да работи за човек като Томас.

Той я беше предал, това беше пределно ясно. Направи се на глупак, след което я остави да поеме удара вместо него.

Това, че мъжът с войнишкото яке е бил Хенке, беше, естествено, пълен абсурд.

Някой трябваше да е разказал на Томас за Хенке или преди, или по време на полицейския разпит.

Може би дори му бяха показали снимка? После на Томас е оставало само да каже „да, той беше“, и работата беше ясна.

Хенке вече беше разследван по подозрение в терористичен акт и ако Томас го посочеше като извършител, собствените му действия пред „Гранд“ щяха да се превърнат почти в похвални.

Да, беше нарушил закона за оръжията, но все пак беше опитал да пребори терорист.

И сигурно щеше и да успее, ако не се беше намесила сестрата на извършителя…

И хоп, тя се оказваше изкупителната жертва!

В такъв случай с когото беше говорил Томас в ареста?

Ако беше станало така, както тя си мислеше, в действителност имаше само един възможен кандидат.

Тя пъхна хендсфри слушалката в ухото си, натисна бутона за бързо набиране на телефона и изчака няколко секунди.