Измамата
Шрифт:
Двамата мъже си проправиха път покрай тях и секунди след това се чуха фотоапаратите им.
— Каква е цялата тая работа? — каза тя и се наведе напред, за да не я чуят техниците. Тобе се огледа бързо през рамо.
— Брат ти е издирван, заподозрян е в опит за убийство.
— К’во!?
Той кимна и отново се огледа.
— Не знам повече, СЕПО провежда разследването, ние само помагаме. Те ще пристигнат всеки момент. Може би е най-добре да офейкваш…
Тя поклати глава.
Не, не мислеше да ходи никъде. Възнамеряваше да разнищи това веднъж завинаги. Хенке може и да беше идиот, лесно
Или…?
Чисто теоретично може би беше такъв, но Даг беше друга работа.
Съвсем друга…
Тя направи няколко крачки навътре. Леле, как изглеждаше. Апартаментът обикновено си беше разхвърлян, но това придаваше на понятието изцяло ново измерение. Навсякъде в антрето и кухнята имаше купчини вестници, а освен това вонята на цигарен дим и боклук беше толкова силна, че пареше на очите.
Щорите на всички прозорци бяха свалени, единствената светлина идваше от голата крушка на тавана.
Стената изглеждаше странно, някак си на ивици и минаха няколко секунди, докато тя осъзнае какво представляваха тъмните полета. Армирано тиксо. Изглежда беше облепил всички контакти и фуги.
Тя продължи към всекидневната. Положението там беше същото: купища вестници, препълнени импровизирани пепелници и всички контакти и процепи старателно облепени с тиксо.
— Сигурно са отишли десет ролки най-малко — обобщи единият от техниците и направи няколко снимки с фотоапарата си.
— Сигурно го е било страх от радиация, бедния…
Той зуумна един от облепените контакти и направи нова серия снимки.
— Или това, или са го подслушвали извънземни — ухили се другият, докато ровеше в чантата си с инструменти.
— Аз ще поема спалнята — каза после на колегата си и изчезна през вратата.
Тя чу гласове от антрето, някои от които познати, и въздъхна дълбоко.
Стигсон влезе през вратата, а зад него се мерна гигантското туловище на Рунеберг.
— Значи вече си пристигнала… — каза Стигсон лаконично. Дори не звучеше изненадан.
— Докосвала ли си нещо тук, Нормен?
— Не, разбира се…
— Хубаво, но естествено, ще трябва да те помолим да изпразниш джобовете си на излизане. Рунеберг, ще се погрижиш ли за това?
— Да, няма проблеми — промърмори бившият и шеф и направи крачка напред.
— Говорил си с Томас горе в ареста — каза тя и впери полицейския си поглед в Стигсон. Той дори не мигна.
— Естествено.
— Ти ли предположи, че е възможно Хенке да е бил пред „Гранд“? И сервира на Томас удобен извършител, за да можеш да продължиш да тормозиш брат ми?
Стигсон поклати глава.
— Не беше нужно. От телевизионния екип, който беше намясто, бяха достатъчно учтиви да споделят всичкия си видео материал. Извършителят се вижда ясно. Определено е брат ти, без никакво съмнение. Напът да извади нещо от джоба на якето си, което господин Томас уверено твърди, че е оръжие. Може и да греши, но за съжаление, след предупредителния ти изстрел, както знаеш, настъпва известна суматоха, поради което не се вижда какво се случва след това. Томас е изключително надежден свидетел, а като се имат предвид предишните подозрения срещу брат ти, ние естествено, не можем да поемем
никакви рискове. С кралската сватба на хоризонта най-сигурно за всички е да го задържим в ареста…Той изчака няколко секунди, като че очакваше тя да каже нещо.
— Има ли още нещо, което искаш да знаеш, Нормен, защото в противен случай тук имаме да вършим работа…
Тя понечи да отговори, но в същия миг техникът се върна в стаята.
— Трябва да видите това… — каза той.
Изпика се зад бараката за велосипеди в двора, после намери кранче за вода и успя да изгълта едно конско хапче. Коремът му къркореше и той трябваше да направи нещо по въпроса, да зареже всичко това и да се скатае за няколко дни, докато историята изтече във вечерните вестници и той може да прочете какво, по дяволите, ставаше. Освен това си имаше собствен план, към който да се придържа. Да открие Ерман и да изстиска от него всичко, което знаеше за Играта.
Но не можеше да се откъсне от мястото си, не още.
Безспорно имаше известно задоволство в това поне веднъж да е една крачка напред.
Да дебне ловците.
Ченгетата бяха изпразнили апартамента още при първото си нахлуване, така че очевидно търсеха него. Лично него. Тъпите копелета явно си мислеха, че си е вкъщи.
Ако се бяха забавили малко, щяха и да имат право, а той самият щеше да се озове обратно в пандиза.
Нещо му подсказвате, че този път нямаше да се измъкне толкова лесно…
Когато се позиционира обратно на перваза, колата вече беше спряла пред входа му. Голяма черна лимузина волво с малки хромирани поставки за знаменца от двете страни на капака. Далеч не приличаше на разузнавателна кола…
Шофьорът седеше вътре, но пътниците бяха влезли в сградата.
Колата имаше черни регистрационни номера с жълти цифри и му трябваше известно време да схване какво означаваше това. Автомобилът принадлежеше на военните.
Ставаше все по-любопитно и по-любопитно…
Едната стена на спалнята беше почти изцяло покрита с изрезки от вестници, залепени с армирано тиксо. Толкова нагъсто, че се застъпваха или понякога закриваха едни други. В средата имаше снимки на Блек от различни списания, като на всички лицето му беше заградено с черен маркер по начин, който напомняше оптически мерник.
Изрязаното заглавие, поставено отгоре над всички, гласеше HE IS THE ONE!
Стигсон и хвърли бърз кос поглед.
— Още ли вярваш, че брат ти е невинен?
Тя не отговори. Изведнъж устата и пресъхна, а стомахът и се сви. Атентатори или не, човекът пред „Гранд“ очевидно е бил Хенке, а тя дори не го беше разпознала.
Или всъщност го беше направила?
Ако се беше поколебала още някоя секунда, сега той вероятно щеше да е мъртъв. Томас щеше да го е застрелял.
Или някой друг от охранителите. Тя самата например…
Подът се залюля под краката и и за няколко секунди си помисли дали да не седне на леглото.
Освен чашата кафе и сухия сандвич със сирене, които беше успяла да нагълта по време на церемонията горе в Крепостта, Ребека не беше яла стабилно от поне денонощие. А що се отнасяше до спане, положението беше още по-лошо.