Измамата

— Нормалмски арест, Мюрен.

— Здрасти, Мюрен, Ребека Нормен е — каза тя престорено весело.

— Здрасти, Нормен, отдавна не сме се чували. С какво може един обикновен полицай да помогне на СЕПО? — пошегува се мъжът от другата страна. Очевидно не беше чул, че е прекъснала, което я устройваше перфектно.

— Само бърз въпрос, Мюран… — започна тя.

— Shoot!

— Сутринта сте прибрали един мъж от „Грандхотел“. Чужденец, заподозрян за притежание на нелегално оръжие?

— Мммм.

Тя го чу да прелиства документи на заден фон.

— Кой го е разпитвал, знаеш ли?

— Чакай!

Още шумолене на хартия. После мъжът се върна на телефона.

— Таакаа, Нормен. Той пристигна с патрулен автомобил и щеше да бъде разпитан от Бенгтсон от дежурния отдел. Но той настоя вместо това да говори с друг колега. Един от твоите по-точно…

— Знаеш ли кой?

Тя несъзнателно затаи дъх.

— Аха, тук го пише. Той сам се е записал в книгата… Комисар Ескил Стигсон.

* * *

Не беше лесно да се замъкне дотук.

Първо беше принуден да криволичи по редица малки улички. После да прескочи няколко дъски и огради, докато се окаже в правилния вътрешен двор.

А сега се налагаше да плати цената за усилията си. Тялото го болеше, блузата му беше мокра от пот и въпреки че от’ доста време стоеше спокойно на перваза на прозореца, пулсът му отказваше да се върне напълно към нормалното си ниво.

Зачуди се дали не беше време да вземе едно от конските хапчета, които Доктор Нора му даде. Но той, глупакът, не носеше нищо за пиене, а да преглътне на сухо една от тия дълбочинни бомби не беше вариант. Така че хапчето щеше да почака…

Във всеки случай наблюдателният пост беше перфектен. Седеше във входа диагонално срещу своя собствен, в най-горната част на стълбището и с цялостен изглед към случващото се на улицата.

Полицейският бус си стоеше там, но шофьорът и цивилното ченге ги нямаше. Вероятно се скатаваха вътре.

Не бяха обикновени разузнавачи, това го беше разбрал.

Онзи със слушалката в ухото смърдеше твърде много на ченге, същото важеше и за черния минибус. По-скоро ставаше дума за униформени горили, които си бяха навлекли цивилни дрехи.

Логичният извод беше само един.

В същия миг по улицата бавно се зададе подобен автобус откъм „Хорнсгатан“. Спря пред неговата врата. Мъжът до шофьора вдигна микрофон към устата си. Секунда по-късно улицата гъмжеше от ченгета.

Входната врата се отвори и банда от отбрани напомпани орки се втурна вътре. Двама от тях носеха някакъв инструмент, който приличаше на таран.

Нямаше да им отнеме много време да разбият и без това разнебитената врата на апартамента му.

Освен това вече се бяха упражнили веднъж.

Още едно странно дежа вю за колекцията му…

Мехурът му така се беше надул, че едва стоеше на едно място, но въпреки това му беше трудно да се откъсне от сцената, която се разиграваше отсреща. Този път не бяха толкова амбициозни с бариерите.

Патрулна кола с пуснати сини светлини блокираше улицата малко по-надолу и той виждаше как хората вече бяха почнали да се струпват пред лентата. После забеляза как щорите на единия му прозорец се разтресоха.

Късмет, че не си беше направил труда да разтреби…

Какво, по дяволите, си мислеха куките, че могат да намерят този път? Мина доста време, докато зацепи…

Него, разбира се!

* * *

Стигсон можеше да върви на майната си.

Щеше да се добере до Хенке, ако ще да се наложеше да разбие с шутове входната му врата. Беше принудена да се увери, че той е окей, че историята на Томас беше празни приказки. Че той стоеше настрана от Играта, Събитието, Цирка или както там се наричаше…

Тя смени платното, натисна газта до дъно и задмина три коли само за да се върне рязко в дясното платно след това и да продължи по отбивката.

Колата зад нея примигна със светлини и тя отвърна, като показа среден пръст през рамо.

Зави по „Хорнсгатан“ и мина през непрекъснатата маркировка, за да излезе на Гърбицата 51 .

В същия миг видя сините светлини отпред и намали.

На пресечката се беше разположил патрулен автомобил и двама униформени колеги прокарваха ограничителна лента право над входа към „Мария Трапгренд“.

Тя мина покрай тях едва-едва, опитвайки се да види какво се беше случило. Но всичко, което успя да забележи, беше, че портата на Хенке стоеше отворена. Гаденето, което беше почувствала по-рано през деня, внезапно се завърна и тя бързо намери свободно място за паркиране малко по-нататък.

51

Гърбицата (Puckeln) е част от „Хорнсгатан“, която се издига над останалата част от улицата. В началото на миналия век наклонената „Хорнсгатан“ е била изравнена, за да могат по нея да минават трамваи. Една част от сградите и оригиналната улица обаче са запазени. Тази част от града днес се нарича Гърбицата и там се намират множество културни паметници, галерии и колоритни дворове и тесни улички. — Б.пр.

За късмет един от полицаите при ограждението я разпозна и без да е казала и дума, той вдигна найлоновата лента и я пусна да мине.

Във входа се натъкна на екипа на спецчастите. Шестима мъже, всичките цивилно облечени, но можеха със същия успех да носят и униформи. Кобури за крака и бронежилетки върху дрехите не създаваха особено дискретно впечатление…

Двама от полицаите и кимнаха и едва когато почти беше стигнала до апартамента, тя осъзна кой екип беше това. Той стоеше в антрето с гръб към стълбите, което и даде няколко секунди да се овладее.

— Здрасти, Тобе — каза тя после възможно най-сдържано.

Той подскочи и се завъртя.

— Ооъъ, з-здрасти, Бека… — каза той и изглежда не знаеше върху какво да спре погледа си. — Тъкмо се чудех дали трябва да ти звънна…

— Така ли и защо? — тя прекрачи внимателно останките от външната врата.

Антрето беше толкова претъпкано, че Ребека трябваше да се притисне до стената, за да се промъкне.

Близостта изглежда го притесни още повече.

— Апартаментът. Нали се…

— … срещахме тук — допълни тя.

Обърна се и го погледна. Той беше все така готин и за кратък миг тя почти усети физическото привличане. Но само почти…

Откъм стълбището се чуха стъпки, звучеше като че ли няколко души се качват нагоре.

— И ако бях на твое място, Тобе, нямаше да обеля и шибана дума за това — каза тя тихо.

Двама полицейски техници с гащеризони и всеки с по една чанта с инструменти стояха на входа.

— Зелено ли е? — попита единият от тях.

— Да, влизайте — Тобе Лунд кимна към вътрешността на апартамента.