Измамата
Шрифт:
— И аз, и комисар Стигсон сме безкрайно благодарни за съдействието Ви. И двамата сме дълбоко впечатлени от силата на волята и лоялността, които демонстрирате.
Тя се усмихна несигурно, поравно защото и беше трудно да поддържа цялата тази шарада и защото не знаеше как точно се очакваше да реагира на ненадейната похвала.
— Б-благодаря — успя да каже.
Третият мъж в компанията и подаде ръка.
— Ерик аф Седершьолд, аз съм говорителят на кралския двор. Приятно ми е да се запознаем. Полковник Пелас говори много топло за вас — усмихна се той.
Ръкостискането му беше влажно, усмивката му
— Приятно ми е — промърмори. — За съжаление, трябва да вървя, придвижваме се навън.
— Разбира се — каза Самер/Пелас. — Просто искахме да Ви пожелаем успех, госпожице Нормен…
Тя срещна погледа му и тъкмо когато другите двама мъже се обърнаха, той и намигна леко.
Той се намираше в лабиринт, разбра го почти веднага. Розовите стени около него не стигаха чак до тавана и освен това като че ли започваха и свършваха без ни най-малка логика.
Нямаше представа, как се е озовал там, пито пък откъде знаеше кой го преследва. Пътеката отпред и отзад беше празна, никъде не се чуваше и звук. Но въпреки това той знаеше, че те бяха там, че си проправяха път през лабиринта, прииждайки към него от всички посоки.
Презрамките на раницата прорязваха раменете му и болката беше толкова силна, че трябваше да замижи — но все пак продължи напред. Някъде вътре в лабиринта беше решението на всичко, беше убеден в това.
Само да стигнеше пръв, всичко щеше да се нареди.
Щом зави зад един ъгъл, я видя просто да седи там. Малко момиче с червена панделка за коса и той на мига разбра, че това беше тя. Беше сложила ръце на лицето си, но когато той се приближи, погледна нагоре.
— Това лабиринтът Лутерн ли е? — попита тя и гласът беше точно какъвто си го спомняше.
— Точно това е — чу се да отговаря. — Можеш да дойдеш с мен, ако искаш?
Той и подаде ръка, но тя не я хвана.
— Не смея — каза тя. — Той казва, че си опасен…
— Кой това, Учителя?
— Не, него не го познавам.
В следващия миг той чу приближаващи се стъпки. Звуците идваха от всички посоки. Полирани черни обувки, удрящи се в асфалта. И той знаеше чии бяха. Косъмчетата по врата му настръхнаха.
— Ела — каза той на момичето. — Трябва да ме последваш…
Тя поклати глава.
— Ако дойда с теб, и двамата ще умрем.
— Но трябва да дойдеш. Учителя… — гласът му изведнъж прозвуча плачливо като на малко дете.
Тя се изправи и изведнъж сякаш двамата се преобразиха, размениха ролите си. Тя се наведе над него, погали го по косата и целуна бузата му.
— Забрави за Учителя. В лабиринта Лутерн се идва само по една причина, Хенке, малкия ми — прошепна тя. — Човек идва тук, за да умре…
Той седеше през един вагон от техния и веднага щом я видя, на лицето му цъфна усмивка.
— Добра работа, Нора, знаех, че ще се справите.
— Благодаря.
Тя седна на празното място до него и му подаде раницата. Той я остави на пода, без да понечи да я отвори.
— Ти окей ли си? — попита я после.
— Да — промърмори тя.
— Ами той?
Не последва отговор.
— Нямахме друг избор, знаеш го, Нора…
— Да, знам… Какво става с Джеф?
— Не се притеснявай за него, на сигурно е там, където е. Значи е колко време разполагаме?
— Половин час, може би малко повече. Пъхнах половинка „Рохипнол“ в колата му и в комбинация с липсата на сън… — тя сви рамене.
— Добре, това е предостатъчно време. Тук горе е.
Той направи жест към рафта за багаж над тях.
— А какво става с нея, със сестра му? — попита Нора.
— Тя е точно където трябва да бъде…
Той я изгледа за няколко секунди.
— Харесваш го, нали? — каза след това. — HP имам предвид…
Тя не отговори.
Вместо това стана, взе предмета от рафта и го окачи през рамо.
— Той мисли, че си бил манипулиран — каза тя лаконично. — Че си имал добри намерения, но и ти си бил измамен. Предпочита това пред алтернативата, Манге…
31. Point of no return
Стояха позиционирани пред „Стуршюркан“.
Шестима души около каретата. Рунеберг най-отпред вдясно, тя самата на същата позиция, само че отляво.
Две конни трупи с войници в празнични униформи стояха разположени около обелиска. Конете тропаха неспокойно по паветата и шумът от копитата им отекваше между къщите.
Сигурно за десети път подред тя прегледа оборудването си. Палка, радио, пистолет. Всичко, закрепено здраво по колана и под сакото.
От радиостанцията тръгваше жица, която минаваше нагоре по гърба и и над яката се превръщаше в къдрав телефонен кабел, преди да стигне до слушалката в лявото и ухо.
В другото ухо беше слушалката на мобилния във вътрешния и джоб.
Тя изспринтира пробно няколко метра по „Слотсбакен“ 85 .
Никакъв проблем, всичко си беше на мястото.
85
Улицата, която минава по хълма покрай южната страна на Двореца и завършва с площада пред катедралата „Стуршюркан“. — Б.пр.
Погледна часовника.
Още четиридесет минути.
— Събуди се, HP! — тя разклати внимателно рамото му.
Той отвори неохотно очи и му трябваха няколко секунди, за да осъзнае къде се намира.
— Почти стигнахме — каза тя.
— Окей — той се поизправи, разтри очи, след което погледна към пода за раницата.
Нямаше я!
Паникьосан, той се наведе напред толкова бързо, че удари главата си в облегалката отпред. Но в същия миг откри, че раницата просто се е плъзнала малко под седалката.