Чтение онлайн

ЖАНРЫ

Шрифт:

— И аз, и комисар Стигсон сме безкрайно благодарни за съдействието Ви. И двамата сме дълбоко впечатлени от силата на волята и лоялността, които демонстрирате.

Тя се усмихна несигурно, поравно защото и беше трудно да поддържа цялата тази шарада и защото не знаеше как точно се очакваше да реагира на ненадейната похвала.

— Б-благодаря — успя да каже.

Третият мъж в компанията и подаде ръка.

— Ерик аф Седершьолд, аз съм говорителят на кралския двор. Приятно ми е да се запознаем. Полковник Пелас говори много топло за вас — усмихна се той.

Ръкостискането му беше влажно, усмивката му

стигаше на половината път до очите и тя без проблеми прозря през фалшивите му любезности.

— Приятно ми е — промърмори. — За съжаление, трябва да вървя, придвижваме се навън.

— Разбира се — каза Самер/Пелас. — Просто искахме да Ви пожелаем успех, госпожице Нормен…

Тя срещна погледа му и тъкмо когато другите двама мъже се обърнаха, той и намигна леко.

* * *

Той се намираше в лабиринт, разбра го почти веднага. Розовите стени около него не стигаха чак до тавана и освен това като че ли започваха и свършваха без ни най-малка логика.

Нямаше представа, как се е озовал там, пито пък откъде знаеше кой го преследва. Пътеката отпред и отзад беше празна, никъде не се чуваше и звук. Но въпреки това той знаеше, че те бяха там, че си проправяха път през лабиринта, прииждайки към него от всички посоки.

Презрамките на раницата прорязваха раменете му и болката беше толкова силна, че трябваше да замижи — но все пак продължи напред. Някъде вътре в лабиринта беше решението на всичко, беше убеден в това.

Само да стигнеше пръв, всичко щеше да се нареди.

Щом зави зад един ъгъл, я видя просто да седи там. Малко момиче с червена панделка за коса и той на мига разбра, че това беше тя. Беше сложила ръце на лицето си, но когато той се приближи, погледна нагоре.

— Това лабиринтът Лутерн ли е? — попита тя и гласът беше точно какъвто си го спомняше.

— Точно това е — чу се да отговаря. — Можеш да дойдеш с мен, ако искаш?

Той и подаде ръка, но тя не я хвана.

— Не смея — каза тя. — Той казва, че си опасен…

— Кой това, Учителя?

— Не, него не го познавам.

В следващия миг той чу приближаващи се стъпки. Звуците идваха от всички посоки. Полирани черни обувки, удрящи се в асфалта. И той знаеше чии бяха. Косъмчетата по врата му настръхнаха.

— Ела — каза той на момичето. — Трябва да ме последваш…

Тя поклати глава.

— Ако дойда с теб, и двамата ще умрем.

— Но трябва да дойдеш. Учителя… — гласът му изведнъж прозвуча плачливо като на малко дете.

Тя се изправи и изведнъж сякаш двамата се преобразиха, размениха ролите си. Тя се наведе над него, погали го по косата и целуна бузата му.

— Забрави за Учителя. В лабиринта Лутерн се идва

само по една причина, Хенке, малкия ми — прошепна тя. — Човек идва тук, за да умре…

* * *

Той седеше през един вагон от техния и веднага щом я видя, на лицето му цъфна усмивка.

— Добра работа, Нора, знаех, че ще се справите.

— Благодаря.

Тя седна на празното място до него и му подаде раницата. Той я остави на пода, без да понечи да я отвори.

— Ти окей ли си? — попита я после.

— Да — промърмори тя.

— Ами той?

Не последва отговор.

— Нямахме друг избор, знаеш го, Нора…

— Да, знам… Какво става с Джеф?

— Не се притеснявай за него, на сигурно е там, където е. Значи е колко време разполагаме?

— Половин час, може би малко повече. Пъхнах половинка „Рохипнол“ в колата му и в комбинация с липсата на сън… — тя сви рамене.

— Добре, това е предостатъчно време. Тук горе е.

Той направи жест към рафта за багаж над тях.

— А какво става с нея, със сестра му? — попита Нора.

— Тя е точно където трябва да бъде…

Той я изгледа за няколко секунди.

— Харесваш го, нали? — каза след това. — HP имам предвид…

Тя не отговори.

Вместо това стана, взе предмета от рафта и го окачи през рамо.

— Той мисли, че си бил манипулиран — каза тя лаконично. — Че си имал добри намерения, но и ти си бил измамен. Предпочита това пред алтернативата, Манге…

31. Point of no return

Стояха позиционирани пред „Стуршюркан“.

Шестима души около каретата. Рунеберг най-отпред вдясно, тя самата на същата позиция, само че отляво.

Две конни трупи с войници в празнични униформи стояха разположени около обелиска. Конете тропаха неспокойно по паветата и шумът от копитата им отекваше между къщите.

Сигурно за десети път подред тя прегледа оборудването си. Палка, радио, пистолет. Всичко, закрепено здраво по колана и под сакото.

От радиостанцията тръгваше жица, която минаваше нагоре по гърба и и над яката се превръщаше в къдрав телефонен кабел, преди да стигне до слушалката в лявото и ухо.

В другото ухо беше слушалката на мобилния във вътрешния и джоб.

Тя изспринтира пробно няколко метра по „Слотсбакен“ 85 .

Никакъв проблем, всичко си беше на мястото.

85

Улицата, която минава по хълма покрай южната страна на Двореца и завършва с площада пред катедралата „Стуршюркан“. — Б.пр.

Погледна часовника.

Още четиридесет минути.

* * *

— Събуди се, HP! — тя разклати внимателно рамото му.

Той отвори неохотно очи и му трябваха няколко секунди, за да осъзнае къде се намира.

— Почти стигнахме — каза тя.

— Окей — той се поизправи, разтри очи, след което погледна към пода за раницата.

Нямаше я!

Паникьосан, той се наведе напред толкова бързо, че удари главата си в облегалката отпред. Но в същия миг откри, че раницата просто се е плъзнала малко под седалката.

Поделиться с друзьями: