Изневяра

Джем повтори името, което Айдан му каза, в слушалката.

— Няма да ни караш да чакаме много нали? Чакам да ми се обадиш, скъпа — и затвори.

От разговора, който чу, в съзнанието на Айдан се запечатиха две неща: че се обажда за близък „на един човек, когото много обичам“ и закачливият флирт в гласа му. „Сто процента се е любил с нея!“ — помисли си и нещо я жегна под лъжичката. Ревността веднага задуши радостта от „когото много обичам“. Вероятно казва така за всяка жена, с която е спал!

Джем, като че прочете мислите й. С привичния си спокоен тон обясни:

— Секретарката на баща ми. Много свястно момиче, мисля, че ще оправи работата… Искаш ли нещо за пиене?

Донесе питиетата. В салона цареше напрегнато мълчание. Звънът на телефона ги избави от него.

— Ало, кажи, скъпа… Добре, в четвъртък вечер в девет и половина ще бъдат там. Ще се представят от мое име… Много ти благодаря, Билгин! Предай моите поздрави на татко, след няколко дена ще намина да ви видя.

Отдавна беше забравила за богатството на Джем и удобствата, което то създава. Хвана се, че се изненада, като го слушаше да говори. Но това, което я впечатли, не беше силата на парите, а загрижеността и сериозността, с които Джем се отнесе към проблема й. Без да говори много, се опита да помогне, и успя.

Това, което стопли душата й и я развълнува, не беше толкова решението на проблема, колкото отношението на Джем към него. Измъчваше я съмнение дали, ако днес двамата се любеха, щеше да успее да му се отплати както желае за добрината — да го накара да види и почувства нейната радост и признателност. Притесненията й може и да бяха неоснователни, но дори за миг не искаше да допусне признателността й да бъде изтълкувана погрешно.

Стана от мястото си.

— Аз трябва да си вървя… Днес Халюк ще се прибере рано…

Както винаги, гласът на Джем прозвуча спокойно:

— Разбира се… — стана и тръгна заедно с нея към вратата.

Айдан изпита облекчение и признателност, че не настоя да се любят.

Беше объркана. Душата й приличаше на мравуняк, в който всичко беше в движение. Непрекъснато се зараждаха нови мисли и чувства, избутваха предишните и заемаха техните места. Преди малко бе изпълнена с благодарност, за дето не настоя да се любят, сега му се ядоса; боеше се, че няма да успее да му се отблагодари както би искала, сега това й се струваше глупост. Беше почти до вратата, когато погледна часовника си:

— Всъщност имам малко време още…

Джем стоеше до нея и я гледаше — чакаше я да вземе решение. Гневеше се на себе си, че се люшка ту в една, ту в друга посока и сама си противоречи. Срамуваше се, но не можеше да преодолее желанието, което се надигаше в нея — беше по-силно от гнева и срама.

Отпусна глава върху гърдите на Джем и го прегърна през кръста:

— Хайде да се върнем вътре.

Въпреки душевните си терзания, Айдан се люби страстно и докрай с Джем. Щом прекрачи границата на плътската възбуда, другите й чувства и мисли останаха извън нея и загубиха реалността си. След всяко любене Айдан се съмняваше в преживяванията си преди това. Мислеше си, че всички чувства са всъщност едно и също предрешено в различни форми желание, което не можеше да бъде заявено открито.

По едно време си дадоха почивка. Неочаквано за самата себе си, Айдан се отпусна на колене и се обърна към Джем:

— Защо никога не ми се обаждаш? Защо никога не ме търсиш? Чувствам се неудобно, че все аз ти звъня. Ти никога ли не си мислиш за мене, никога ли не ме желаеш?

Джем прекрасно знаеше, че такива въпроси пораждат опасност във връзката да се намесят чувства, затова се усмихна и шеговито рече:

— Разбира се, че мисля за теб и ми е мъчно, но не искам да те притеснявам… Имаш работа, семейство… По-добре от мене знаеш кога е възможно да се срещнем… Аз съм човек без ангажименти, винаги съм свободен и съм си вкъщи… Кога е било да ме потърсиш и да не ме намериш? — Никога!… Винаги съм готов да се срещна с тебе.

Започнаха да се любят отново, но Айдан не разбираше защо този мъж, който само преди малко се отнесе толкова загрижено и съпричастно към болката й — облекчи я, помогна й, сега, подобно на нападнат космически кораб, издигна всичките невидими щитове пред себе си. Много дълго време не можа да го разбере. След всичко, което преживя след това, винаги когато си спомнеше за този ден, Айдан най-много се ядосваше именно на топлотата и загрижеността, с които Джем се зае да намери лекар за дойката й. С времето тя разбра, че той го бе направил не от добрина или състрадателност, а за да му бъде признателна и задължена и да я привърже още повече към себе си.

Спомни си, че й мина през ума: „Той е всичко за жените, но те за него — нищо.“ Ако искаш любене — любене, ако искаш приятелство — приятелство, ако искаш сигурност — сигурност, ако искаш помощ — помощ, ако искаш топлота — топлота, но всичко това като на шега или като игра — сега, в момента, никога за по-дълго време. Така си мислеше, но въпреки това понякога се усмихваше при спомена за някоя негова шега или приятелски жест. „Може и да греша“ — сърдеше се сама на себе си, а накрая решаваше „Вероятно изобщо не съм го познавала.“

Върна се вкъщи все едно идваше от друга планета. Когато беше заедно с Джем, животът й се струваше лесен и щастлив. Нямаше ограничения, нямаше невъзможни неща, любенето беше безкрайно и приятно и на фона на тази безкрайност всички останали хора и събития изглеждаха малки и незначителни. Винаги когато си тръгваше от Джем, животът й се смесваше с този на малките и незначителни хора и тя влизаше вкъщи с очакването да се случи някакво чудо, Халюк да го сътвори и да се измъкне от там. Но чудото не се случваше. „Чудесата отиват при тези, които не ги очакват.“ — казваше Джем.

Халюк се прибра късно тази вечер. Операцията продължила дълго. Беше уморен. Докато вечеряха, каза:

— Говорих с Орхан. Утре ще говори с Екрем за дойката ти.

Айдан хладно отвърна:

— Работата се уреди… Няма нужда да правиш каквото и да е…

До края на вечерята повече не си казаха нищо. Уморен, Халюк си мислеше за своите си работи, Айдан ядосано мълчеше. Напрежението витаеше в тишината около тях и се усещаше повече от всеки звук. Като притаил се хищник, готов да нападне всеки миг. Айдан бе получила помощ от друг човек. И макар този човек да беше мъжът, с когото спеше и с когото изневеряваше на мъжа си, чувстваше се уязвена, че е прибягнала до помощта му. Освен това се дразнеше, че Джем с лекота бе решил проблема, който Халюк не можеше. В резултат на това равновесието между двамата бе нарушено. Джем бе излязъл с едни гърди пред Халюк и Айдан се ядосваше. Мисълта, че вероятно Джем вътрешно се надсмива на съпруга й и подценява възможностите му, я вбесяваше.

Както винаги, когато беше уморен, Халюк седна пред телевизора и сложи във видеото един от онези черно-бели скандинавски филми. Айдан, заета с мислите си, гледаше, но не виждаше какво се случва на екрана. Някакви хора мърдаха като сенки насам-натам, говореха нещо и не се задържаха в съзнанието й.

Не разбра как стана, но в един момент някаква сцена от филма я привлече и тя започна да го гледа. Хем гледаше, хем се опитваше да разбере какво бе привлякло вниманието й.

Не знаеше какво е станало в началото на филма, но май имаше война или въстание, или бунт в някакво градче. Войниците или бунтовниците го бяха завзели, измъчваха и убиваха хора. Един дебел дъртак, председателят на градския съвет или кмет, се опитваше да вземе командването в свои ръце. В момента, от който Айдан започна да гледа, възрастният председател на градската управа седеше в дома на една млада двойка — мъж и жена, успели да се спасят от войниците.