Изневяра

— Яла ли си днес? Ей там има плодове. Дай да ти обеля, ти обичаш…

Айдан приемаше естествената загриженост на старата жена не като дълбоко чувство, показващо, че човекът не е само тяло, а като навик, затова отговорът й беше повече лицемерен, отколкото искрен:

— Какво говориш! Ако искаш, аз ще ти обеля, ти си болна!

Казвайки го, усети лицемерието си и се почувства странно. В душата й има много и силни чувства, но липсваше състрадание. После, когато си мислеше върху това, разбра, че състраданието липсва у повечето успели хора около нея. Май то беше присъщо на неуспелите, малките, останали в периферията на живота, хора като дойката й. И това, че го осъзна, не я промени по никакъв начин — не я направи по-милосърдна и не я накара да страда, че не е такава. От време на време й се искаше да изпитва милост и съчувствие към някого, изпаднал в беда, но не желаеше това чувство постоянно да присъства в живота й. Душата й отдавна беше закоравяла и се бе изкривила, подобно на зараснала накриво счупена кост. Даваше си сметка какво е загубила — бе почувствала липсата му, но само толкова. Върна се в спомените си, в двора пред къщата на дойката, миризмата на мащерка, оставена да съхне на сянка… Обичта и грижата, с които се отнасяше жената към нея, й се струваха нормални и естествени.

Тази вече седеше сама на балкона и пушеше цигара. Луната над нея вървеше към пълнолуние, но все още не бе достигнала съвършения си овал. Светлината й караше нощното небе да изглежда фосфорносиньо. Мислеше си за Джем. И за липсата на обич и състрадателност в живота й. Джем се интересуваше от нея, но не изпитваше обич. Халюк — обратното — обичаше я, съчувстваше й, но не показваше заинтересуваност. Джем се интересуваше и грижеше за нея само когато бяха заедно — да се чувства добре, да не се притеснява, докато са заедно, и упорито не желаеше тази загриженост да се разпростре и в друго време. Въпреки всичко, липсата на обич и съчувствие у него не я дразнеше, напротив беше доволна. Беше свикнала да се бори в работата си, имаше закалка. Потърсеше ли съчувствие и грижа, боеше се, че те ще я размекнат.

Когато беше малка, тези, които се отнасяха с обич и състрадание към нея, бяха дойката, бедните роднини, гувернантката, домашните помощнички вкъщи. Бе получила обич и от баба си и баща си, от лелите си, но сега, когато се връщаше назад в спомените си, виждаше, че бе прекарала най-веселите си дни сред хората, към които днес се отнасяше със снизхождение или леко пренебрежение. Онова време на безрезервно и щедро раздавана обич беше най-щастливото в живота й.

Потокът на мислите й бързо я повлече от спомените за детството към детето й. Обзе я безпокойство. Запали още една цигара. Огънчето й проблясваше в тихата нощ като голяма, ленива светулка. Кореше се, че не проявява достатъчно обич към Селин, че с времето детето ще го усети, че в последно време не й отделя достатъчно внимание. Всъщност никога не беше пренебрегвала детето си — дори в най-тежките си дни, но угризенията на съвестта и чувството за вина понякога притъпяваха мислите й и я караха да се самообвинява несправедливо. В този момент чувството за вина така силно я завладя, че започна да се съмнява дали обича достатъчно дъщеря си.

Влезе бързо вътре и се запъти към стаята на Селин.

Малкото момиченце, изкарало ръчички над завивката, присвило крачка към коремчето си, спеше. Острите му коленца изпъкваха под чаршафа, правеха крачетата и телцето му да изглеждат още по-слаби. Меките кестеняви косици лежаха разпилени върху възглавницата. Дишаше леко и равно. Не беше много красиво. Гледаше дребното телце, грозничкото личице, редките косици и в миг я облада такъв прилив на обич и нежност, каквито не биха събудили в нея и най-красивите неща на света. Погали главицата с нежност, каквато никога не показваше, когато беше будно. Заради Селин беше готова да се откаже от всичко. Тази мисъл й подейства успокоително.

Когато отново се върна на балкона, беше спокойна. В последно време често изживяваше такива приливи и отливи. Като животно, което живее и на сушата, и във водата. Ту се гмуркаше към дъното, ту се връщаше към живота на повърхността и по време на пътуването се опитваше да анализира чувствата и мислите, които срещаше по пътя. Въпреки противоречията, които я измъчваха, успяваше да върши работата си в службата и да не се издава пред околните. Просто навиците се оказаха силни колкото чувствата, ако не и повече. Редовно посещаваше дойката си, даваше наставления на Хесна ханъм какво да прави вкъщи, в банката работеше с присъщата си организираност, дори я избраха за представител в ръководството на комплекса!

За кратко време Джем организира построяването на детската площадка, после направата на нови, по-широки будки за охраната при входовете на комплекса, после — ремонта на тротоарите. Хората забелязаха, че благодарение на Айдан проблемите им се решаваха бързо и лесно. И макар да имаше фирма, която се занимаваше с ръководството на комплекса, предложиха Айдан за свой представител в ръководството. Отначало отказа, но после сметна, че така по-лесно ще се среща с Джем, и прие.

От друга страна си мислеше, че работата ще я увлече и ще й помогне да остане по-далеч от опасния, но пълен с удоволствия свят на Джем, а също и от собствените си душевни терзания, затова се впусна с желание в нея.

Сутринта в деня на операцията стана рано. Приготви закуската на Селин, изкъпа се и започна да се облича. През отворения прозорец се чуваше радостното чуруликане на птичките в парка. И нейната душа пърхаше като птичка — хем се страхуваше, че може да се случи нещо с дойката й, хем се успокояваше, че всичко ще е наред и отново ще може да се срещне с Джем.

Отиде в болницата заедно с Халюк. За успокоение на дойката и на Айдан Халюк се беше разбрал с колегите си да присъства на операцията и после, ако всичко потръгне нормално, да се върне към своите си работи.

По пътя към болницата Айдан нищо не каза, само здраво стискаше ръката на Халюк. Той беше този, който придаваше стабилност и сигурност на живота й. Може и да не се интересуваше от всекидневните й работи и барометърът на чувствата му да не реагираше на някои от емоционалните й състояния, но случеше ли се нещо сериозно, Айдан знаеше, че единственият, на когото може да се довери и опре, беше той.

Когато пристигнаха в болницата, сестрите вече приготвяха дойката за операцията. Младите лекари, които щяха да присъстват в екипа, идваха при болната, шегуваха се и се опитваха да я успокоят.

Халюк хвана ръката на възрастната жена:

— Не се страхувай! Аз ще бъда до теб! Ще държа ръката ти, докато заспиш. Щом съм там, нищо лошо няма да ти се случи! Не се бой!

Възрастната жена неочаквано повдигна ръката на Халюк към устните си и я целуна. Айдан се изненада.

— Благодаря ти, синко. Бог да те поживи! Всеки път си се отнасял към мене като син!

Дойде време да влизат в операционната. Когато сестрата докара в стаята количката, дойката помоли всички да излязат.

— Искам да говоря с Айдан — рече.

Останаха сами. Възрастната жена извади отнякъде малко вързопче.

— Това са накитите ми, дъще — пръстени, обеци, гривни… като се оженихме, покойният ми мъж ми ги подари. Тогава положението ни беше добро. Ако стане нещо с мене — твои са.

Айдан с мъка се сдържаше да не заплаче:

— Какво говориш, дойке! Луда ли си!

— Така трябва, моето момиче, в такъв момент така трябва. — После я повика до себе си и извади някакви книжа: — Това е нотариалният акт на къщичката ми. Ако стане нещо, ще я дадеш на някой старчески дом. А това е квитанцията, че съм си платила гроба. От по-рано си бях купила място до покойния ми мъж. Пък и вие да не се занимавате… Ако стане нещо, до него ще ме погребете.

— Не говори така, дойке, нищо няма да стане…

— Докато бях жива, на никого не се оставих в тежест, и като умра, не искам да съм… Хайде, повикай ги да дойдат. Да не караме докторите да чакат.

Айдан пристъпваше до количката и държеше дойката за ръката. Преди да влезе в операционната, старата жена се обърна към нея и като че й доверяваше някаква тайна, тихо рече:

— Ако не си закусвала, в шкафчето има от кекса, дето го донесе вчера.

Айдан се наведе и я целуна.

— Не се бой! Халюк ще бъде до тебе!