Изневяра

Вече не работеше както преди, не оперираше, не се занимаваше и с наука, но имаше такова блестящо минало и безспорен авторитет, че вече никой не очакваше повече от него — името му беше достатъчно. Отиваше късно в болницата, по някое време й се обаждаше по телефона: „Хайде, приготви се, да излезем да се поразходим“ или излизаше рано от работа и я канеше на чай или кафе в някое заведение.

Погледнато отстрани, беше видно, че е просто приятелство между млада жена и мъж на годините на дядо й, затова нямаше клюки по техен адрес. Това им помагаше да излизат заедно, без да се притесняват. Айдан се опитваше да покаже ум и чар — ласкаеше я, че такъв човек я харесва, че не е като невзрачните жени на останалите млади лекари. Приятно й беше да е заедно с него — чувстваше се харесвана, забавна, интересна. Когато не се виждаха, й ставаше мъчно за него, искаше й се да се срещнат. Понякога отвръщаше на шегите и закачките на Нихат бей с леко женско предизвикателство.

Нихат бей, след дълга и трудна борба, най-после бе приел и се бе примирил със старостта си. И сега интересът към младата жена го накара да се почувства отново млад и силен. Хващаше я под ръка, когато се разхождаха, докосваше ръката й при разговор. Угаждаше й за всичко — поискаше ли Айдан нещо — веднага го правеше или намираше. Харесваше му, че е влязъл в живота й. Това придаваше цвят и аромат на неговия собствен живот. Обичаше да го показва и пред околните: „Ти кажи на Айдан, тя ще ми каже след това.“

Айдан беше наясно, че възрастният човек е влюбен или на път да се влюби. Но лошото беше, че в един момент Нихат бей реши, че и вниманието на младата жена е израз на любов. Започна да си прави шегички по адрес на Халюк, да прави пренебрежителни намеци по негов адрес и чакаше да се случи онова, което да превърне връзката им в истинска любов. И когато желаното не се случваше, ставаше раздразнителен, сърдеше се, опитваше да изтъква кой е той и коя е тя — Айдан.

Не след дълго Айдан разбра, че няма да може да излезе на глава със застаряващата легенда, че нещата могат да излязат от рамките на приятното, и се дистанцира. На поканите му за разходка отговаряше, че не се чувства добре.

Халюк от своя страна се държеше така, все едно не забелязваше чувствата на Нихат бей, и се сърдеше, че Айдан отказва поканите му. Айдан се дразнеше на това.

Един ден Халюк я попита направо:

— Ти защо вече не се срещаш с Нихат бей както преди? Той е много приятен възрастен мъж.

Айдан отговори троснато:

— Този много приятен възрастен мъж ме покани на обяд.

— И какво толкова! Просто един възрастен мъж, на когото му е приятно да прекарва времето си с тебе.

Нещо в Айдан се прекърши. Може би Халюк не забелязваше истината и казваше това простосърдечно, но Айдан много добре знаеше, че доброто й отношение към Нихат бей е важно за бъдещето на Халюк. Може и да беше възрастен, но беше по-силен от него и Халюк вместо да „дръпне“ жена си от него, си мислеше: „Без друго нищо не може да се случи“.

Халюк не поемаше никакъв риск срещу това, което се случваше — просто добро отношение и състрадание към един възрастен мъж, но оставяше Айдан сама да носи товара от една такава връзка. Когато разбра, че е отхвърлен, Нихат бей стана ревнив и агресивен. Халюк обаче се оттегли встрани и я остави да се оправя сама.

Болеше я, че Халюк се страхуваше от Нихат бей за това, че може да го смаже. Изтъкваше старостта му като предлог и се отдръпна, оставяйки я сама. Въпреки настояването на Халюк, тя прекъсна връзката си с Нихат бей, но никога не прости това на мъжа си.

Никога след това не говореха за случката. Айдан се опитваше да я забрави — и беше я забравила! До мига, в който тя неочаквано изплува в съзнанието й. По време на спора се обърна към Халюк и го попита защо тогава е постъпил така.

— Моля те, не говори глупости! Той беше просто един възрастен мъж, а твоето — каприз.

— Ако беше млад, как щеше да постъпиш? По същия начин ли?

— Разбира се, че не, но той беше възрастен мъж!

— Добре, а ако не беше главен лекар, по същия начин ли щеше да постъпиш?

— Какво искаш да кажеш?

— Той беше влюбен в мене, Халюк, и не се опитвай да ми кажеш, че не си го забелязвал! Искаше да спи с мене!… И ти доста му помогна…

В един миг погледът на Халюк се опразни. Заприлича на болен пред припадък. Стана. Направи една-две крачки към вратата и се обърна към Айдан:

— Ти легна ли с него?

— Уф — пренебрежително се изплъзна между устните й — Не… Не го направих, но само защото не исках… Защото мислех за тебе…

За пръв път тази вечер в Халюк се породи съмнението, че Айдан би могла да легне с друг мъж. И семенцето на това съмнение в душата му пося самата тя. На пръв поглед това можеше да изглежда предателско, но не беше. Тъкмо обратното. Мъжът й не беше забелязал преживяванията й събуждайки подозрение в него, всъщност тя се опитваше да го накара да бъде по-внимателен и предпазлив.

X

Животът й приличаше на огромен океан. Всички виждаха повърхността му, но никой — дъното му. А истинският живот беше долу — в дълбокото. Живееше в дълбините и трудно можеше да вижда едновременно и другата страна на живота си. Между видимата и невидимата част имаше огромна разлика и това я караше да се съмнява във всичко видимо. Спускаше се на дъното и преживяваше страсти — силни и огненочервени като кораловите рифове там. Плуваше между красивите, прилични на морски цветя, чувства, но никога не скъсваше връзката си с живота на повърхността. Погледнато отвън, всичко си беше както преди.

Този ден във видимия й живот се случиха много неща.

С помощта на Джем настаниха дойката й в болницата. Насрочиха й ден за операция. Всяка вечер, щом излезеше от работа, Айдан отиваше да я види. Приемаше го като изкупление за греха си, за който знаеше само тя. За другите белите коридори с болните и забързаните сестри по тях, миризмата на лекарства, сирените на линейките можеха и да изглеждат плашещи, но Айдан се чувстваше като в приятелски дом.

Ако не беше уморен онази вечер, когато се разбра за болестта на дойката й, и ако не беше реагирал така, Халюк нямаше да стане причина за напрежение и за отприщване на стари спомени. Но беше го направил… Помежду им зейна пропаст, която трудно щеше да бъде запълнена. Дали за това, дали защото се чувстваше виновен, Халюк всяка вечер идваше при дойката, интересуваше се за здравето й, а после приятелски разговаряше с колегите си, чакайки Айдан.

Дойката, като всички силни хора, изпаднали в безсилно положение, посрещаше Айдан с лек срам и винаги с неудобство приемаше подаръците й — плодове, цветя, нощници, халати.

— Защо ги носиш, моето момиче, защо си правиш труд…

Тя, която винаги беше гледала болни, не можеше да се примири, че сега тя е болна и че се налага да я гледат. Опитваше се да не го показва, да изглежда силна духом, но в гласа й личеше молба към бога:

— Една от двете добрини, момичето ми… Или да ме прибере при себе си, или да ме изправи на крака… Да не ми се сърди Всевишният, но това не е справедливо, не съм направила нищо, за да ме наказва така… Както и да е, всяко зло — за добро.

— Не говори така, дойке… Няма да те дадем толкова лесно…

Очите на възрастната жена се пълнеха със сълзи, но казваше с обичайното си чувство за хумор:

— Е, момичето ми, моите връстнички отдавна предат прежда заедно с Дева Мария на небето…

После отново се натъжаваше и започваше да реди молитви, от които сърцето на Айдан се късаше. Повдигаше насълзени очи към тавана и шепнеше:

— Господи, не ме карай да страдам…

Въпреки че беше отпаднала, опитваше се да се грижи за Айдан: