Изневяра

— Казват, че го търсили от Америка…

— Хасан, чух, че и тебе са те търсили сутринта от Америка, всеки казва нещо.

Лицето на Хасан грейна. Чутото до такава степен го зарадва, че не можеше да се сдържи.

— Мене ли са търсили?

— Така чух…

— Чудесно…

— Търсиха ли те наистина?

— Не.

— Тогава кое му е чудесното?

— Значи за всекиго говорят така, не само за Еркан…

— Е, Хасан, нали ти казах преди малко, че всеки си измисля по нещо…

Хасан не я слушаше. Беше се замислил за нещо. Айдан го гледаше и си мислеше с какво този човек някога й беше привлякъл вниманието. Дали защото в последно време се срещаха по-често, или защото Хасан вече нямаше сили да се прикрива, или защото тя вече гледаше на мъжете с друго око, но определено виждаше Хасан като на длан и това, което виждаше, не беше много приятно. Слабите му страни бяха повече от силните. И макар да говореше винаги пренебрежително за останалите, да се изтъкваше, да се показваше по-богат, отколкото беше в действителност, всъщност беше от хората, които веднага се разтреперваха и губеха контрол върху себе си пред всяка трудност, а ако успееше — хвалеше се на висок глас. Въпреки това Айдан все още хранеше някакви приятелски или сестрински чувства към него и се опитваше да го предпази от другите. Ако трябваше да го сравнява с Джем, Хасан губеше по всички показатели.

— Според мен, недей да злословиш по ничий адрес. Не казвай на никого нищо. Трай си. Ако станеш директор, ще ти се наложи да работиш с тези хора. Не си създавай врагове още от сега.

— Без друго на никого нищо не казвам… Как можеш да си помислиш такова нещо.

— Е нали преди малко казваше, че Еркан е дилетант и селянин…

— Аз го казах на тебе, на други не съм…

Айдан се засмя:

— Кажи ми честно, освен на мене, на колко души още каза това?

Хасан се ядоса:

— На никого не съм казал…

Айдан се усмихна отново:

— Остави сръднята. Кажи ми честно, на колко човека още си казал това?

Хасан се засмя:

— Може би на двама-трима, но не са хора, които ще отидат да кажат на Еркан.

Вероятно Еркан отдавна вече знаеше какво е казал за него Хасан. Айдан разбра и друго — въпреки че много искаше, Хасан нямаше шансове да стане директор. Трябваше да направи нещо, да го подготви за загубата и да го успокои.

— Не е толкова важно дали ще те направят, или не директор. Знаеш, че невинаги дават правото, на когото трябва.

— Ако не ме направят директор — ще напусна.

— Не говори глупости, защо ще напуснеш?

— Щом не ме харесват и не ме искат, няма да остана тук. Не мога да работя на място, на което не ме харесват.

Айдан знаеше, че Хасан няма да напусне, а сега, като разговаряше с него, виждаше, че шансовете му да стане директор са повече от нищожни.

— Хасан, друже, много те моля, не казвай на хората, че ще напуснеш… Моля те!

— На никого не съм казал.

Айдан не можа да се сдържи и този път. Усмихна се:

— На колко човека каза, че ще напуснеш?

Този път Хасан наистина се ядоса:

— Престани да се държиш с мене като с дете! На никого не съм казал!

— Хайде, кажи ми на колко човека го каза!

— На никого…

— Хайдее…

— Може би на Резан…

Айдан се пресегна и го докосна по ръката:

— На никого не казвай такова нещо. Такива неща бързо се разчуват. После ще се окажеш в трудно положение.

Когато се върна в стаята си, Айдан беше спокойна. Всъщност отдавна го беше предугаждала, но днес по време на обяда, разговаряйки шеговито с Хасан, предчувствието й се превърна в непоклатимо убеждение — Хасан никога, абсолютно никога нямаше да стане директор. Почувства се леко в позиция на губеща — нейният кандидат за длъжността се оказа губещ. Но това не беше всичко. Човекът, когото някога бе харесвала и обичала, се оказа объркан и безпомощен като дете. Беше направила грешен избор.

Обади се на Джем.

— Какво ще кажеш да се срещнем утре?

— Утре не мога, зает съм. Може ли вдругиден?

За първи път, откакто се срещаха, Джем отказа да се видят — отложи датата. Каза го леко и безгрижно.

— Добре — каза Айдан и затвори телефона.

Настръхна. Уплаши се. Почувства се изправена пред опасност. Всичко в нея потрепери. Искаше да се успокои, но мисълта, че Джем отложи срещата, се забиваше като клин в съзнанието й. И което беше по-лошо — не можеше да намери заместител на емоциите, които Джем й даваше. Когато него го нямаше, всичко — работа, хора, семейство, Халюк, Хасан — й се струваше скучно и сиво. Благодарение на Джем успяваше да ги понася. Светлината, която Джем хвърляше в живота й, малко или много, озаряваше и останалите и те, ако не можеха да бъдат привлекателни, поне ставаха поносими. „Не го попитах каква работа има“ — косеше се наум. Сякаш, ако го беше попитала, нямаше да се страхува толкова, но не го направи — не искаше да показва чувства пред него.

Следващият ден мина отвратително. Не се интересуваше нито от клюките в банката, нито от душевните терзания на Хасан. Скара му се строго да внимава какво говори и да не се държи като дете, затвори се в стаята си и давайки си вид, че работи, не пускаше никого при себе си.

Беше си внушила, че винаги, по всяко време, може да се срещне с Джем, и сега съмнението, че може да го загуби, я хвърляше в ужас. За нея връзката им отдавна не беше само приключение, забежка, страст, подсилвана от усещането за тайнственост и грях — бе започнала да прибавя и чувства. Нямаше да е грешно, ако се каже, че бе на път да се влюби.

И както винаги до сега, отсъствието на Джем й въздействаше по-силно от присъствието му. Трудно би могла да живее без преживяванията, които й даваше. Загубеше ли го, нямаше с какво да запълни празнината в живота си — нито обичта й към Селин, нито привързаността й към работата, нито сигурността, която й даваше Халюк, нито възхищението, с което я гледаше Хасан, можеха да заемат мястото на Джем. Отидеше ли си Джем, след него щеше да зейне пропаст и Айдан щеше да пропадне в нея. Трябваше да го задържи, но не знаеше как да го стори. Мисълта, че може да го загуби, я правеше объркана и уплашена до смърт. Неусетно Джем бе заел такова място в живота й, че отидеше ли си, нямаше да може да запълни с нищо празнината след него. Без Джем всичко беше черна бездна.

Цяла нощ се буди и сънува несвързани сънища. Няколко пъти излезе на терасата и пуши цигара, заслушана в свистенето на преминаващите по пътя коли, мяукането на бездомните котета и неразбираемите думи на няколкото двойки, връщащи се късно у дома. Стоеше като на тръни, обзета от притеснения и съмнения, срещу които — уви, не можеше да направи нищо. „Дали да не си намеря друг любовник?“ — мина й през ума, но това още веднъж й показа, че не желае никого, освен Джем.

Сутринта отиде в банката. Изобщо не обърна внимание на приказките, че днес ще обявят новия директор. Направо влезе в стаята на Хасан и под слисания му поглед се отпусна в едно от креслата.

— Еркан е новият директор.

— Сигурно ли е?

— Да…

— Е, така да е, какво да направим…

— Аз ще напусна.

На Айдан й се искаше да му изкрещи: „Добре, отиди и си дай оставката!“, но като видя безпомощното изражение на лицето му, й дожаля и започна да го успокоява.

— Не е нужно да напускаш. Нямаш причина затова. Един щеше да стане директор и ето, че стана. Какво толкова. Банката има нужда от тебе… Пък и къде ще намериш такава работа.

— Не, не мога да понеса тази обида, ще напусна…