Изневяра

Тримата пиеха на една и съща маса. Управителят изглеждаше пиян.

Неочаквано се обърна към съпруга и нагло и лигаво го пита: „Мога ли да целуна жена ти?“

Айдан внимателно гледаше, да разбере какъв отговор ще даде младият мъж на кмета, който май бе успял да поеме командването на войниците в свои ръце.

Мъжът каза: „Защо не попиташ нея?“. Айдан погледна Халюк. Халюк не откъсваше поглед от екрана, все едно гледаше филма за пръв път. Отговорът на мъжа я вбеси. Направо й се гадеше от него. Искаше й се да се изплюе в лицето му.

Замислена, пропусна няколко сцени — образите на екрана се мърдат като сенки пред очите й. В един момент отново се загледа. Гледа внимателно, все едно се опитваше да открие решението на важна задача. По едно време, когато младият мъж от филма започна да клюма и заспа, жена му заедно с кмета се качиха в стаята горе. Дебелакът извади от джоба си тесте пари: „Тези войници ще убият и мене. Затова искам да дам всичките си пари на тебе.“ Жената не посегна да вземе парите, и той ги остави върху леглото. И отново нахално и със заплаха в гласа поиска да я целуне.

По едно време мъжът се събуди, погледна навън и видя през прозорците на парника в градината сенките на жена си и кмета, които се любеха. Съкрушен, младият мъж седна на стълбите и заплака. Жената излезе от парника, мина покрай мъжа си, качвайки се горе, между другото му каза: „Много е късно да лееш сълзи.“

Айдан чу как Халюк през зъби изсъска:

— Мръсница.

— И защо мислиш така — гласът на Айдан прозвуча равен и студен.

— Защото легна с кмета за пари, за това.

— Не легна заради парите.

Халюк я погледна изумен:

— И за какво легна тогава?!

— Защото мъжът й не я защити, затова.

— От какво да я защити?

— Кметът попита: „Мога ли да целуна жена ти?“, а той не направи нищо. Не се съпротиви, не се опита да я защити.

— Добре, жена му не трябваше ли да каже, че не иска, когато кметът попита?

— Кметът не попита нея, а мъжа й! В града има войници, измъчват, убиват… Кметът може да убие и тях, когато си пожелае. Те са под заплаха… Когато има заплаха и опасност, мъжът е длъжен да защити жена си, а той каза: „Попитай нея.“… И се измъкна. Затова жена му легна с другия.

— Бре, бре, бре!

— Какво „Бре, бре, бре“?

— За пръв път чувам от тебе, че мъжете трябва да пазят жените си… Все си мислех, че си от жените, които не искат да бъдат пазени, които смятат, че могат да се пазят сами.

— По принцип е точно така… Но не смятам, че когато има някаква опасност, мъжът може да се измъкне по този начин и да остави жена си сама… Когато каза: „Попитай нея“, мъжът се измъкна от опасността, но остави жена си срещу нея. Мисля, че мръсникът е той… Защото постъпи долно…

Докато двамата спореха, хората на екрана продължаваха да се движат, да си говорят нещо на неразбираемия си език, да отиват и да се връщат отнякъде. Сенките, гласовете, светлините от телевизора изпълваха салона и поглъщаха в себе си Айдан и Халюк, но те бяха ги забравили. Все едно се бяха превърнали в мъжа и жената от екрана. Филмът се превърна в реалност. Гласът на Халюк звучеше все по-нервен и гневен:

— Жената легна с кмета или за парите, или защото беше едър и хареса тялото му… Не беше нужно да ляга с някого само защото е ядосана на мъжа си… Постъпи като долна курва, а ти се опитваш да я защитаваш. Може жената във филма да си измисля някаква такава причина за пред мъжа си, но легна с кмета или заради парите, или защото се впечатли от тялото му!

Айдан помълча, после заговори отново:

— Може и да е харесала тялото на кмета, но ако мъжът й не беше я предал, нямаше да легне с него.

— И от къде си сигурна, че нямаше да легне?

Айдан заговори с глас, който никога не използваше вкъщи, а само в банката, когато говореше с подчинените си:

— Казвам го в случай, че си забравил или не го забелязваш — знам, защото и аз съм жена!

Халюк се обърна и погледна жена си право в очите:

— Щеше ли да легнеш с онзи мъж?

Айдан запали цигара. Бавно постави запалката и пакета пред себе си и загледана в телевизора каза:

— Не знам…

В този момент събитията в градчето придобиха друг обрат. Войниците решиха да арестуват кмета и да го заведат в дома на младото семейство. Изкараха кмета в градината и започнаха да умуват какво да правят. Командирът на войниците погледна младия мъж и го попита: „Ти искаш ли да го убиеш?“ И тихият, кротък, възпитан мъж, който, когато кметът го попита дали може да целуне жена му, отговори: „попитай нея“, взе пистолета, насочи го към кмета и дръпна спусъка. Уби го…

— Ето това е долна постъпка.

— Аз мисля, че си заслужаваше смъртта — възрази й Халюк.

— Ако мъжът се беше опълчил срещу кмета, когато беше кмет, когато армията беше с него, когато беше силен — да, но сега, но да вдигнеш пистолета срещу човек, който без друго е свършил, за мене е подлост…

Филмът свърши, но те продължаваха да спорят. Гласовете им звучаха резки и хладни, като звук от прекършени, замръзнали зимни клони. Коментираха отново и отново почти всяка сцена — все едно бяха гледали два различни филма. Двамата оценяваха поведението на жената различно — коренно различно, и всеки приемаше мнението на другия като нападка срещу себе си. Единият нападаше, другият му отвръщаше, единият нападаше — другият му отвръщаше. Спорът разпали Айдан. Приличаше на куче — вълк, което бяха ударили с камшик. Всичко в нея беше настръхнало, готова бе да напада и хапе. В съзнанието й като от отворен куфар в хотелска стая излизаха и хвърчаха на всички страни откъслечни спомени, случки. Спотаените някога обиди сега търсеха реванш.

По едно време Айдан заговори за Нихат бей. Никога не беше говорила за това, дори се бе опитала да забрави случилото се. Халюк се изненада от обрата в разговора, но не и Айдан. От самото начало на спора знаеше, че ще заговори за това.

Нихат бей беше главен лекар на болницата, в която Халюк работеше, когато се ожениха. Беше възрастен, но за него и уменията му в операционната се носеха легенди. Младите лекари го гледаха като бог. С ленен панталон и кашмирени фланели, със сака от туид, винаги елегантен и достолепен, той умело използваше някогашната си слава, за да гради престиж, обичаше да жегва младите лекари, уж на шега, и да скрива завистта си, че са млади, зад блага усмивка. Интересен като всички легенди, умен и богат, винаги галантен с жените — това бяха неговите дарове за тях, които винаги носеше със себе си без никакво усилие.

Живееше близо до тях и в началото на брака им беше „възрастният приятел“, който успяваше да реши всичките им проблеми. Това обаче не продължи дълго. Много скоро Айдан забеляза, че Нихат бей я харесва. Беше поласкана, че един мъж като него, пред когото Халюк се прекланяше, се интересува от нея. Умът и чувството му за хумор в присъствието на Айдан цъфтяха и се разлистваха като пролетно дърво, окъпано от майски дъжд. Шегуваше се, заяждаше се с нея за някои смешни случки, канеше ги у дома си, готвеше ястия, които Айдан обичаше.