Изпепелена

Червената пристъпва в Светлина Препасала слабини в очакване На апокалиптичната борба

Мракът под различни форми се прикрива Отвъд цвета и маската му надникни Отвъд емоциите бурни

С нещо щом се съюзиш.

Знай, със сърцето си ще платиш Но доверие не ще получиш Додето Мрака не отпратиш

С душата гледай, не с очите.

Със звяр щом искаш да танцуваш Под маската му надникни

Стиви Рей поклати глава и погледна към Крамиша, после отново прочете стихотворението. Бавно, с огромното желание сърцето й да спре да тупти така силно и да не издаде колко гузна се почувства изведнъж. Крамиша беше права, очевидно пророчеството се касаеше до нея. Всъщност бе очевидно, че е за нея и Репхайм. Слава Богу, че не се споменаваше нищо за крила и човешки очи в прав текст.

– Видя ли какво имам предвид, като казах, че се отнася за теб?

Стиви Рей се взря в умните очи на Крамиша:

– Е, ясно е, че е за мен. Още от първия ред се вижда.

И аз така си помислих, макар никой да не те е наричал Червената.

– Логично е - каза Стиви Рей бързо, опитвайки се да не мисли за гласа на Репхайм, който я наричаше „Червената“.

– Аз съм единственият червен вампир, така че явно става дума за мен.

– И аз това си помислих, макар че е пълно с разни намеци за зверове и т.н. Трябва да погледна пак онази част за опас-ването на слабините, защото звучи някак сексуално, но в крайна сметка се казва просто да се приготвиш за борба.

– Да, големи борби стават напоследък каза Стиви Рей и погледна пак стихотворението.

Явно има и още нещо, нещо гадно, за което трябва да внимаваш.
– Изведнъж тя се закашля многозначително и Стиви Рей неохотно вдигна поглед към нея.
– Кой е той?

– Той?

Крамиша скръсти ръце пред гърдите си:

Не се дръж с мен като е глупачка. Той. Този, за когото в стихотворението се казва, че ще му дадеш сърцето си.

– Нямам намерение да правя нищо подобно!

– Охо, значи ти си наясно кой е - каза Крамиша и потро-па с върха на леопардовия си ботуш.
– И определено не е Далас, защото не би реагирала така. Всички са наясно, че между вас има нещо. Така че кой е другият?

– Нямам представа. Аз не виждам друг освен Далас. А и повече се притеснявам за онези части, в които се говори за Мрак и други подобни - излъга Стиви Рей.

Крамиша изсумтя:

Виж, ще взема това и ще си помисля - каза Стиви Рей и напъха листа в джоба на дънките си.

Нека да позная, искаш да си трая за него, нали?
– попита Крамиша и отново потропа с ботуш.

Да, защото искам да се опитам да...
– Извинението избяга под зоркия поглед на Крамиша. Стиви Рей въздъхна дълбоко и реши да каже колкото се може повече от истината.
– Не искам да казваш нищо за стихотворението, защото съм се забъркала в едни истории с момчета и ако точно сега се разчуе, това ще прецака нещата между мен и Далас. Особено след като не съм много сигурна какво точно се случва между мен и този, другият.

– Това вече е друг о. Бъркотия е момчета може да се окаже наистина голям проблем. Както майка ми казва, не трябва да си развяваш личния живот пред всички.

– Благодаря ти, Крамиша. Оценявам го.

Чакай малко - вдигна ръка Крамиша.
– Никой не е казал, че с това приключваме въпроса. Стихотворението ми е важно. А то се отнася и за други неща, не само за твоя личен живот. Така че както казах, оправяй бъркотията и гледай да използваш здравия си разум. Всеки път, когато трябва да напиша думата Мрак, ме побиват тръпки.

Стиви Рей я изгледа продължително, а после взе решение:

Ела с мен до паркинга, става ли? Имам малко работа извън училище, но по пътя искам да си поговорим.

Няма проблем каза Крамиша. И без това е крайно време да споделиш с някого какво става в главата ти. Напоследък си много странна и нямам предвид след случката със Зоуи, а още преди това.

– Да, знам промърмори Стиви Рей.

Тръгнаха мълчаливо към стълбището през препълнената обща зала на момичешкото общежитие. Стиви Рей си помисли, че всичко изглежда като топящ се ледник. През последните няколко дни учениците започваха да се държат все по-нормално. Е, те двете с Крамиша все още получаваха тонове странни погледи, но вече бяха по-скоро любопитни, отколкото враждебни и омразни.

– Мислиш ли, че бихме могли да се върнем тук и да си ходим на училище като преди?
– попита Крамиша, като излязоха от общежитието.

Стиви Рей я погледна изненадано:

– И аз бях започнала да си мисля същото. Май няма да е толкова зле тук.

– Не съм сигурна - вдигна рамене Крамиша.
– Сигурна съм единствено в това, че искам да спя под земята, когато е ден.

– Да, това е проблем наистина.

– Тази работа с Мрака в стихотворението, о г който ме побиват тръпки... мислиш ли, че се отнася за нас?

Не! извика Стиви Рей и поклати глава категорично.
– Ние сме си наред. Аз, ти, Далас и останалите, които избрахме да дойдем тук. Никс ни даде избор и избрахме доброто пред злото, Светлината пред Мрака. В стихотворението не се говори за нас. Сигурна съм в това.

Въпреки че бяха сами, Крамиша понижи глас:

– Тогава дали не е за другите, а?

Стиви Рей се замисли и осъзна, че Крамиша може би има право. Беше толкова погълната от чувството за вина заради Репхайм, че всичко друго й се изплъзна. По дяволите, ще трябва да си прочисти мислите.

– Хм, да. Мисля, че е възможно да става дума за тях, но ако е така, значи нещата са много зле.

– Моля ти се. Всички сме наясно, че са зле.

Е, аз просто разбрах някои неща от Афродита, от които става ясно, че този Мрак, с главно М, е голяма гадост. И ако те са забъркани с него, са стигнали съвсем друго ниво на злоба. Нещо като Неферет.

– Мамка му.

– Аха. Значи в стихотворението може да става дума за борба с тях. Но всъщност исках да говоря с теб за това. че аз и Афродита искаме да открием подробности за някаква древна работа. Нали разбираш, много стара. Толкова стара, че вампирите едва я помнят.