Кинг и Максуел

Но за него бяха важни единствено тези две платформи, обикалящи около Земята. Те нямаха нищо общо помежду си. Все още не. Но много скоро щяха да бъдат неразривно свързани една с друга. Поне в съзнанието му. Защото останалата част от света нямаше да разбере как се "сливат" две парчета метал. Всички следи щяха да бъдат заличени благодарение на едно от неговите гениални хрумвания. Останките щяха да се разлетят из дигиталното пространство и да се пръснат на милиарди късчета.

Хъмпти-Дъмпти седеше на една стена...

Той сведе очи към земята.

Ех, ако можеше да реши по същия начин и проблемите, които го чакаха тук...

Погледна часовника си и отново се извърна към строителната площадка.

Телефонът му издаде сигнал за получено съобщение. Задачата беше изпълнена. Заповедта на Грант беше приведена в изпълнение.

А това означаваше, че трябва да посети още едно място, за да се срещне с един човек. Ако той откажеше да изпълни желанието му, щеше да умре. Да стане поредната му жертва.

60.

– Откога не съм бил тук – промърмори Шон, докато джипът преминаваше през портала, способен да спре танк.

– Последния път не беше много приятно – отбеляза Мишел.

– Това го помня.

Поведоха ги към Западното крило на Белия дом.

– Ти никога не си била част от личната охрана на президента, нали? – погледна я той.

– За съжаление, бях освободена, преди да стигна до там – кимна тя.

– Не съжалявай, защото не е кой знае какво.

– Лъжец – промърмори Мишел и го смушка с лакът.

Поканиха ги в зала "Рузвелт" и ги помолиха да почакат.

Шон пристъпи към окачените по стените прочути картини.

– Разпозна ли някой от охраната? – попита Мишел.

– Не – поклати глава той. – Оттогава изтече доста вода и някогашните ми колеги отдавна са преместени на други служби. А ти?

– Жената пред болницата ми се стори позната, но не помня името.

– Завидя ли ?

– Да. То си е за завиждане.

– С мен си на пълно работно време.

– Това не променя отговора ми.

– Много ти благодаря.

Вратата се отвори. Появи се водещият агент, следван от президента Коул и останалите членове на охраната. Шон и Мишел станаха на крака и изчакаха държавният глава да заеме мястото си на масата.

– Блогър, а? – подхвърли Коул и огледа внимателно лицата им.

– Да, сър.

– Какво знаете за него?

Шон забави отговора си, опитвайки се да анализира въпроса в дълбочина.

– Джордж Карлтън, независим, необвързан с официални агенции.

– Отскочихте да си поприказвате с него, нали?

– А вашите хора са ни следили – констатира Мишел.

– Не, но са наблюдавали дома на Карлтън. Вашата поява там е една от причините за днешната ни среща.

Състарил се е с десет години от последния ни разговор в Кемп Дейвид, помисли си Шон. Защото това може да се окаже неговият "Уотъргейт".

– Изненадан съм, че федералните не са го посетили досега – рече на глас той.

– Свободата на словото трябва да се зачита. Не съм и помислял да цензурирам медиите, четвъртата власт – отвърна Коул. – Получавам достатъчно обвинения и без да раздухвам този огън. Но вие не сте държавни служители и можете да направите това, което ние не можем.

– И после да го споделим с вас? – каза Мишел.

Шон хвърли нервен поглед, но си замълча.

– Такава е предварителната ни уговорка, нали? – погледна я президентът. – да работим заедно по случая, като на първо място беше задачата да открием Сам Уинго, използвайки контактите ви със сина му.

Шон отново погледна Мишел.

– Ако случайно сте решили да покриете своите приятели от Хувър Билдинг, то аз вече знам, че са изпуснали момчето – добави Коул.

– Не си спомням да имаме приятели в Хувър Билдинг, сър – отвърна Мишел.

– Ако всичко завърши благополучно, няма да имам претенции към никого – сви рамене Коул.

– Много мило от ваша страна – промърмори Шон, но изражението на лицето му не се връзваше с тези думи.

Президентът не го забеляза или просто не му обърна внимание.

Шон изчака за миг и каза:

– Значи Иран, така ли? Там ли отиваме?

– Не е толкова просто.

– Пари за оръжие, което е предназначено за ирански бунтовници. Следващият в списъка – Северна Корея.

– Кой ви каза подобно нещо?

– Ние сме частни следователи, сър. Длъжни сме да държим в тайна своите източници.

– Включително и вас – добави Мишел.

– Казахте, че не е толкова просто – подхвърли Шон. – Ще ни просветлите ли?

– Защо да го правя?

– Ако искаме да постигнем напредък, трябва да имаме представа от общата картина, господин президент.

Коул внимателно го огледа и се облегна на дивана.

– Според твърденията в онзи глупав блог изчезналите пари е трябвало да бъдат използвани за закупуване на маково семе, от което по-късно да се произведе хероин. Това не е съвсем така, разбира се. Подобна суровина никога нямаше да бъде използвана за производство на дрога, поне не от нас.

– Но тези евро все пак е трябвало да бъдат изпрани, нали? – подхвърли Шон. – И то преди да се използват по предназначение.

Коул кимна.

– Закупената суровина щеше да премине през ръцете на трета страна.

– Нека позная – рече Шон. – Международни търговци на оръжие?

– Полученото срещу нея оръжие щеше да бъде прехвърлено на иранска територия.

– Но какво общо с дрогата може да има един търговец на оръжие?

– Вече споменах, че ние няма да използваме въпросното маково семе за производство на хероин. Не мога да отговарям за другите.

– Ще разрешите ли да бъда откровен, господин президент? – попита Шон.

– Предвид факта, че вече не сте служител на Сикрет Сървис, можете да бъдете откровен, когато пожелаете.

– Авторът на този план, който и да е той, трябва да бъде уволнен, сър.

– Пълен кретенизъм – добави Мишел. – С толкова много дупки, че няма как да не се издъни.

Коул почервеня, но успя да се овладее.

– Преди два дни приех оставката на въпросния човек – поясни той. – Не че има значение, защото отговорността е изцяло моя.