Кинг и Максуел

– Вярно, че е чист – съгласи се Мишел. – Дори прекалено чист за вкуса ми.

– Не можеш да осъдиш човек, че спазва прекалено стриктно законите.

– Така е, но Сам Уинго проявява подчертан интерес към един от неговите служители. За това трябва да си има причини.

– Не знаем на какво се дължи този интерес. Няма да е зле да попитаме Уинго директно.

– Изпрати ли съобщение на Тайлър?

– Цели две. Но все още нямам отговор.

– Може би някой следи новия му Джимейл акаунт.

– Използвах неговия код. Само го попитах дали е добре. Длъжни сме да поддържаме връзка с него.

– Сигурно баща му не разрешава да ти отговори. Може би все още не ни вярва.

– На негово място и аз не бих вярвал на никого.

– Е, какво ще правим с "Виста"? _ попита Мишел.

– Ще чакаме.

***

Търпението им беше възнаградено четири часа по-късно, малко след като Мишел си поръча четвърта чаша кафе, която остана недокосната.

– Алън Грант и нашият човек на три часа от теб – прозвуча в слушалката гласът на Шон.

Мишел извърна глава в указаната посока. Дългата коса беше прибрана на опашка и пъхната под шапка с козирка. Големи слънчеви очила покриваха половината лице.

– Видях ги – докладва тя.

Грант и колегата му приличаха на млади преуспяващи бизнесмени, срещнали се случайно на улицата. Мишел не можеше да чуе какво си говорят, но нямаше желание да напусне наблюдателния си пункт и да се приближи към тях. Даваше си сметка, че евентуалното засичане ще сложи край на единствения им шанс да дадат тласък на разследването.

– План? – прошепна тя.

– Ако се разделят, аз поемам Грант, а ти другия. Последвай ги, в случай че влязат заедно в сградата. А също и ако нашият човек влезе сам.

– А ако ме разкрият?

– Едва ли. Дегизирана си доста добре, а и наоколо има много хора. Просто трябва да рискуваме.

– А ти?

– Ако единият или и двамата тръгнат с кола, аз ще следя Грант, а ти другия. Нали си паркирала наблизо?

– Зад ъгъла. Но ще ми липсва лендкрузърът.

– Достатъчно е да хвърлиш малко боклук в тази кола, за да прогониш това чувство.

– Много смешно, няма що! Продължавай да се правиш на клоун.

– Всеки трябва да разполага с шанс за друга кариера.

– Наистина ли очакваш да постигнем нещо?

– След като Уинго проявява интерес към тези хора, значи си струва да ги проследим.

– Насочват се към сградата.

– Желая ти късмет.

– Благодаря.

Мишел напусна кафенето, прекоси улицата и се присъедини към групичката, която влезе в офис сградата след Грант и другия мъж.

Тя успя да се пъхне в кабината заедно с тях и още десетина души. Долови част от думите, които двамата си размениха, но не се заслуша, защото не вярваше да споделят нещо важно пред толкова хора.

Слязоха на шестия етаж, точно според очакванията , заедно с още четирима души и Мишел реши да рискува. Последва ги по коридора към офисите на "Виста Трейдинг", а когато те спряха пред вратата, побърза да ги подмине. Вратата беше двойна и солидна. Вероятно Грант наистина беше преуспяващ бизнесмен, за да си позволи офис в тази луксозна сграда, където наемът сигурно беше сред най-скъпите във Вашингтон.

Зави зад ъгъла, обърна се и тръгна обратно.

След което получи най-големия шок в живота си.

Успя да се обърне с гръб, преди мъжът насреща да я разпознае.

– Току-що видях един човек да влиза в офиса на "Виста" – докладва в микрофончето тя.

– Кого видя? – долетя гласът на Шон.

– Няма да повярваш!

– В това разследване май съм готов да повярвам на всичко. Е, кой беше той?

– Онзи, с когото разговаряхме днес в Пентагона.

– Полковник Леон Саут?

– Не, другият. Заместник-министър Дан Маршал, отговарящ за снабдяването, логистиката и технологиите. Същият, който успя да изгуби един милиард евро от парите на данъкоплатците.

– Мамка му, не може да бъде!

– И аз си казах същото.

– Каква е връзката му с "Виста"?

– Може би е тук по случайност – подхвърли Мишел.

– Твърде голяма случайност! – кимна Шон. – Но това означава, че трябва да се разровим още по-надълбоко.

– Поръчай на Едгар.

– Той вече провери Грант. Изненадан съм, че не е забелязал някаква връзка с Дан Маршал.

– Дори гениите правят пропуски.

– Може би и той страда от загуба на мозъчни клетки.

– Не се безпокой за него. В това отношение запасите му са неизчерпаеми.

57.

Мишел се свърза с Едгар и му обясни от какво се нуждаят. Той обеща да звънне в момента, в който има някакви резултати. После двамата с Шон се качиха в колата му и се насочиха към Рестън, Вирджиния, за да се срещнат с блогъра Джордж Карлтън.

Човекът ги чакаше пред къщата си, предупреден предварително от Шон. Докато ги въвеждаше вътре, поясни, че офисът му също е тук.

– Изненадан съм, че след статията ви не виждам репортерски коли пред къщата – подхвърли Шон.

Карлтън беше нисък и широкоплещест, на около петдесет години. Имаше тънки мустачки и старателно подстригана брадичка. Гледаше ги странно, но побърза до обясни:

– Дясната ми леща е издраскана. Отдавна се каня да отида на очен лекар, ама...

Офисът му беше малка, отрупана с книги, списания, вестникарски изрезки и дискове стаичка, в която се влизаше направо от входното антре. Върху бюрото имаше голям компютър, а под него тихо бръмчеше сървър.

Седнаха. Карлтън потърка мустачките си и замислено ги погледна.

– Не бих позволил на медиите да припарят тук. Ние, блогърите, не ги понасяме – поясни той.

– Професионален антагонизъм? – подхвърли Мишел, седнала на ръба на стола, върху който имаше голяма купчина списания.

– Това са два свята, които нямат нищо общо помежду си. Аз търся истината, докато те – забавлението, рейтингите и печалбата.

– Ние сме изцяло на страната на истината – обяви Шон.

– По телефона споменахте, че имате някаква информация за мен? – погледна го Карлтън.