Кинг и Максуел
Шрифт:
В стаята настъпи тишина.
– Къде е блогърът? – попита след известно време Коул.
– Извън играта е – отвърна Шон. – Освен това не познава източника си.
– Вярвате ли му?
– Умея да разпознавам страха в очите на събеседниците си. Този човек не е имал понятие с какво се е заловил. Просто е търсел поредната сензация.
– А вие имате ли някаква идея кой може да бъде източникът?
– Работим по въпроса.
– Ако нещата опираха до имейли, моите хора можеха да стигнат до него, но...
– Да, хлъзгав терен е – обади се Мишел. – Свободата на словото. Четвъртата власт...
–
– В такъв случай нека продължаваме да си вършим работата, господин президент – каза Шон.
– Можете ли да откриете Сам Уинго?
– Вярвам, че да.
– Мислите ли, че е забъркан в кражбата?
– Според нас са го натопили.
– Кой го е натопил?
– Все още не е ясно. Но имаме известни подозрения и ги проверяваме.
– В такъв случай вървете да си вършите работата – рече президентът и се изправи. – Вече ме чакат за поредната среща.
Шон и Мишел моментално станаха.
– Благодаря, сър – каза Шон.
– Обадете се, ако имате нужда от помощ. Не мога да зарежа всичко, но това все пак е приоритет за мен.
– Разбрано.
Шон и Мишел изчакаха отдалечаването на президента и хората от охраната му, кои го го бяха заобиколили от всички страни, а след това поеха по коридора.
Минута по-късно вече бяха навън, където чакаше кортежът начело с президентската лимузина, известна като Звяра. Двигателят тихо боботеше. Пътната полиция вече беше блокирала всички улици, по които щеше да мине кавалкадата. Звяра не спираше нито на червено, нито пред каквито и да било други препятствия.
Президентът извърна глава към тях миг преди вратата да се затвори.
– Разчитам на вас! – каза той.
Кортежът потегли.
Мишел проследи с носталгичен поглед дългата редица лимузини, която мина покрай нея.
– Впечатляващо, нали? – промърмори Шон.
– Аха.
– Насам – обади се агентът на Сикрет Сървис, който ги придружаваше.
Не след дълго ги свалиха пред болницата, където бяха оставили колата си.
Забелязал помръкналото лице на партньорката си, Шон каза:
– Това е твоето минало, Мишел. А човек не може да живее с миналото си.
– Разбира се, че може – отвърна тя. – Особено ако не е очарован от бъдещето си.
61.
– Негов тъст? – каза Шон.
Двамата с Мишел седяха срещу Едгар Рой във фермата му, намираща се западно от Вашингтон. Селската къща изглеждаше странно поради контраста между грубоватите стари мебели и лъскавата компютърна техника.
Есемесът на Едгар бе пристигнал, докато се прибираха от болницата. В него пишеше, че има новини, и те моментално потеглиха към дома му.
Компютърният гений се беше настанил зад бюрото си, което представляваше голямо правоъгълно парче шперплат, подпряно на четири дърводелски магарета. То беше задръстено от три монитора с гигантски размери, залепени плътно един до друг.
– Да – кимна Едгар, който изглеждаше някак разочарован от себе си. – Дан Маршал е тъст на Алън Грант.
– Тъст? – възкликна отново Шон.
– Това е истината. Алън Грант се е оженил за Лесли Маршал преди девет
години. Имат три деца, а самият Маршал е вдовец. Преди две години съпругата му Маги е починала от рак. – Той помълча малко и добави: – Съжалявам, че не открих тази връзка по-рано… Не мога да повярвам, че съм я пропуснал.– Всичко е наред – успокои го Мишел. – Това показва, че и ти си човек като всички нас.
– Така е – съгласи се Шон. – Само дето мозъкът ти е четири пъти по-голям...
Подкрепата им явно се отрази положително на Едгар, който продължи с по-укрепнал глас:
– Алън Грант е служил в армията, откъдето се е уволнил с почести. В момента е президент на "Виста Трейдинг". Не успях да открия никаква връзка между "Виста" и "Херон Еър Сървис".
– А родителите на Грант? – попита Шон. – Спомена, че там си открил нещо...
– Двойно самоубийство. Решили да сложат край на живота си през осемдесет и осма, когато Грант бил тринайсетгодишен.
– Каква е била причината? – попита Мишел.
– През осемдесетте години Франклин Грант е бил сътрудник към СНС. Бил е замесен в "Иран-контра", след което е изпаднал в дълбока душевна криза. Двамата със съпругата му просто са се отказали от живота. Тъжно, но факт...
– Всъщност какво значение има това? – каза Мишел и погледна към Шон.
– Може би важно – въздъхна Шон и отново се обърна към Едгар. – Какво още можеш да ни кажеш за работата на Франклин Грант в Съвета за национална сигурност?
– Голяма част от нея все още е секретна, Шон. Но доколкото успях да разбера, не е одобрявал схемата, въпреки че е бил активен участник в нея. Зарових се малко по-дълбоко в това, което са публикували вестниците и останалите медии по онова време. По всичко личи, че Грант е направил опит да се противопостави на началниците си, а те от своя страна са го използвали като изкупителна жертва. – Едгар сведе поглед и тихо добави: – А аз добре знам как се чувства човек в такава ситуация...
– Това ни е известно, Едгар – промълви Мишел. – Значи са го превърнали в изкупителна жертва и той е оставил Алън сирак...
– Макар че дойдох във Вашингтон след аферата "Иран-контра", все още помня какво пишеха вестниците за нея – рече Шок. – Но името Франклин Грант не ми е познато.
– Нямаше кой знае колко сведения за него. Публикациите се занимават с по-пикантни неща – отвърна Едгар и погледна към екрана. – Рейгън и най-високопоставените чиновници в неговата администрация. Оливър Норт и секретарката му. Мануел Нориега. Явно името Франклин Грант просто е потънало някъде сред пластовете на историята.
– Но единствено той плаща най-високата цена, така ли? – подхвърли Мишел.
– Доколкото си спомням, голяма част от документите по делото просто изчезват по време на разследването – каза Шон. – До съд стигат съвсем малко хора, присъди получават още по-малко. Един от тях е тогавашният министър на отбраната. После и тези присъди са намалени или обжалвани, а единиците, които остават в сила, са отменени от следващата администрация. Мисля, че Норт влиза в затвора, но по-късно и неговата присъда е отменена.
– Всъщност го осъждат условно, а по време на пробацията върши някаква общественополезна дейност – уточни Едгар. – По-късно свалят всички обвинения срещу него.