Кинг и Максуел

Мишел и Кинг се ръкуваха с него.

Униформеният не стана да ги посрещне, а просто кимна и каза:

– Полковник Леон Саут. Доколкото ми е известно, вие сте тук с благословията на президента.

– Точно така – отвърна Шон, след като се настаниха около масата.

– Не мога да разбера какво общо имат частни детективи с една строго секретна мисия – добави Саут. – Бихте ли ми обяснили?

– Излишно е да обсъждаме този въпрос, Леон – изгледа го предупредително Маршал. – Тези хора са оторизирани от главнокомандващия.

– Мога да отговоря – подхвърли с добронамерен тон Шон. – Натъкнахме се на тази сага абсолютно случайно, но след поредица от непредвидени събития се сближихме с един от главните участници в нея. Президентът прецени, че това е добре, и ето ни тук.

Саут кимна, но чертите му останаха непроницаеми.

– И какво искате от нас? – попита той.

– Може би малко повече информация за мисията – отвърна Шон. – И личното ви мнение за Сам Уинго.

– Уинго е предател! – провикна се Саут.

– Все още не знаем дали е така, Леон – вдигна ръка Маршал. – Всъщност не знаем и доста други неща.

– Напротив, знаем достатъчно! Един милиард евро изчезнаха заедно с този човек!

– Но той все пак се е свързал с теб – отбеляза Маршал. – И категорично е декларирал своята невинност.

– Естествено, как иначе ще ни заблуди? – изръмжа Саут.

– Кога се свърза с вас? – намеси се Шон.

– Малко след провала на мисията.

– Какви обяснения ви даде? – попита Мишел.

– Че на уговореното място го чакали непознати. Представили се за агенти на ЦРУ и се легитимирали.

– А вие свързахте ли се с Лангли? – попита Шон.

– Не съм – враждебно го изгледа Саут. – Приех думите му на доверие.

– А как реагира Лангли, след като в крайна сметка се обърнахте към тях?

– Че нямат никаква представа за какво говоря. Нямали никакви агенти в района.

– Колко пъти ви потърси Уинго? – смени темата Шон.

– Два. С основната цел да се оплаква и да твърди, че е невинен. Искаше да знае и кой го е натопил.

– Но вие очевидно не сте му повярвали, нали? – подхвърли Мишел.

– Не.

– Познавахте ли го преди тази мисия?

– Само от репутацията му, която беше доста солидна. Иначе едва ли биха го избрали.

– Но въпреки това смятате, че е виновен?

– Да – отсече полковникът. – Парите изчезват, а заедно с тях се изпарява и той. За мен тези доказателства са напълно достатъчни.

– Да приемем за момент, че ви е казал истината – предложи Шон. – Кой би имал полза да го дискредитира?

– Всеки, който иска да прибере един милиард евро – намеси се Маршал. – Аз бях категоричен, че за тази мисия е нужен екип от минимум трима души, но никой не ми обърна внимание. След това обаче се оказа, че съм бил прав. Подобна задача не е по силите на един човек, дори и с качествата на Сам Уинго.

– А вие познавахте ли го отпреди? – погледна го Шон.

– По репутацията му, също като Леон.

– Но не мислите, че е виновен, така ли? – попита Мишел.

– Все още не съм стигнал до заключение. Наясно съм, че е преминал през стриктни проверки и е използвал цяла година за предварителна подготовка с друг агент, който трябвало да поеме задълженията в личния му живот.

– Това трябва да е Джийн Шепърд – кимна Мишел. – Така наречената "втора съпруга".

– Да.

– Която също е изчезнала – добави Шон.

– Точно така – кимна Саут. – Може би сега са някъде на Ривиерата, където се наслаждават на плодовете от своята кражба.

– Мислите, че са действали в екип?

– Защо не? Имали са цяла година, за да планират нещата. А един милиард евро със сигурност ще ги оправят за цял живот.

– Ако не беше едно обстоятелство, може би щях да се съглася с вас.

– Какво обстоятелство?

– Тайлър Уинго.

– Ние сме убедени, че този човек никога не би зарязал собствения си син – добави Мишел. – Двамата са били изключително близки.

– Може би е планирал по-късно да прибере и него – сви рамене Саут.

– Но това би превърнало сина му в съучастник, макар и постфактум – отбеляза Мишел. – Как виждате едно шестнайсетгодишно момче да се крие като престъпник?

– Толкова много пари карат хората да вършат странни неща.

– Според някои източници в интернет с тези пари е трябвало да бъде купено оръжие за нелегална мюсюлманска фракция – каза Шон. – Вярно ли е?

Саут и Маршал си размениха нервни погледи.

– Да или не? – обади се Мишел.

Маршал се прокашля и промърмори:

– Не бих казал, че не е истина.

– Много добре, защото президентът твърди същото.

– Тогава защо ни питате? – изграчи Саут.

– За да сме сигурни, че нещата съвпадат.

– Значи това създава проблем за Белия дом, така ли? – попита Шон.

– Не само за Белия дом – поклати глава Маршал. – Технически погледнато, такива пари не могат да се прехвърлят по този начин. Тоест всички сме в един кюп. Имам притеснения, че Конгресът ще извади ножа...

– Или по-скоро сатъра – добави Саут.

– Искате да кажете, че операцията може да се окаже незаконна? – попита Мишел.

– Не е изключено – кимна Маршал. – Може би въпросните борци за свобода се борят срещу режим, който не фигурира сред нашите съюзници. Далеч не всички, които се кичат с тази титла, са рицари с блестящи брони.

– Много от тях се борят да върнат законите на шериата в определени арабски страни – добави Саут – А онези, които вече ги прилагат, може да се окажат по-лоши от управниците, които са на власт. Общо взето, ситуацията е изключително объркана.

– Ние също подкрепяхме Осама бин Ладен и муджахидините в борбата им срещу съветската окупация през осемдесетте години – отбеляза Шон. – Но в един момент те обърнаха срещу нас оръжието, което им доставяхме.

– Геополитиката никога не е била точна наука – кимна Саут.

– Някои биха казали, че здравият разум е достатъчен – вметна Мишел.

– Но със сигурност ще сбъркат, нали? – засече я Саут.

– Доколкото разбирам, това ще се отрази и на вашата кариера – подхвърли Шон.

Лицето на полковника придоби морав цвят.