Когато лъвът се храни

— По дяволите, в такъв случай нека дойдат. Единствената ми надежда е, че Кенди няма да разбере кои са те.

В нощта на деветнадесети Кенди им разреши да използуват трапезарията и всички зали на първия етаж в хотела за ергенска вечер на Даф. Франсоа пристигна с шедьовър, създаден в работилниците на мините — огромен топуз и верига. Завързаха ги тържествено около крака на Даф и празненството започна.

Впоследствие се утвърди мнението, че строителният предприемач, извършил ремонта на хотела, е бандит, и представената от него сметка за малко под хиляда лири не е нищо друго, освен пладнешки грабеж. Въпреки това никой не можеше да отрече, че играта бок-бок, играна от сто мъже в трапезарията, е нанесла известни щети, че полилеят не е могъл да понесе тежестта на г-н Кортни и на третото залюляване се е откъснал от тавана и е пробил дупка в пода. Също така никой не оспори факта, че безрезултатните половинчасови опити на Джок Хейнс да свали стъклената чаша от главата на брат си с тапи от шампанско и езерото от вино с дълбочина до коляното, образувало се в резултат на обстрела в един от салоните, са наложили подмяна на пода. Въпреки всичко те решиха, че хиляда лири са твърде много. Все пак бяха единодушни в едно — че това е било паметно празненство.

В началото Шон се безпокоеше, че Даф не е в настроение, защото той стоеше намръщен до бара с металния топуз в едната си ръка, заслушан в неприличните разговори. След седем или осем чаши престана да се тревожи за него и се зае с полилея. Към полунощ Даф помоли Франсоа да го освободи от оковите и се измъкна от стаята. Никой не го забеляза да напуска.

Шон изобщо не можа да си спомни как е стигнал до леглото си тази нощ, но на следващата сутрин бе внимателно събуден от един келнер с поднос за кафе и бележка.

— Колко е часът? — попита Шон, разгръщайки бележката.

— Осем, господине.

— Не е необходимо да викаш — промърмори той. Трудно фокусира погледа си, защото болката в главата му бе непоносима.

„Драги куме,

С настоящето ти напомням, че двамата с Даф имате насрочена среща за единадесет часа. Разчитам да го доведеш — жив или мъртъв.

С любов, Кенди.“

От алкохола в устата си имаше вкус на хлороформ. Опита се да го премахне с кафе, запали пура и се закашля. От кашлицата изпитваше ужасна болка в тила. Угаси пурата и влезе в банята. Половин час по-късно се почувствува достатъчно силен, за да събуди Даф. Отвори вратата на стаята му. Пердетата бяха все още спуснати. Дръпна ги и почти ослепя от нахлулата слънчева светлина. Обърна се към леглото и застина. Бавно пресече стаята и седна на ръба му.

— Трябва да е спал в стаята на Кенди — промърмори Шон, загледан в неизмачканите възглавници и грижливо сгънатите одеяла. След няколко секунди се сети, че това е невъзможно.

— Тогава защо тя ще пише тази бележка? — Изправи се и усети, че го обзема тревога. Представи си Даф, лежащ на двора пиян и беззащитен или ударен по главата от някой йоханесбургски апаш. Прекоси тичешком стаята и нахълта във всекидневната. Видя плика върху полицата на камината и го взе.

— Какво е това? Покана за събрание на съюза на писателите? — промърмори той. — Тук се е задръстило от писма.

Разгърна листа и позна обратно наклонения почерк на Даф:

„От трън, та на глог. Повече няма да продължавам така. Ти си кумът, така че поднеси извиненията ми на всички добри хора. Ще се върна, когато пушилката се разнесе.“

Шон седна в един от фотьойлите и прочете писмото още два пъти. Сетне избухна.

— Да те вземат дяволите, Чарлиууд — „поднеси извиненията ми“. Подло копеле! Изчезваш и ме оставяш да ти оправям бъркотиите. — Втурна се през стаята с халат, мятащ се яростно около краката му. — Сам ще поднесеш извиненията си, дори ако се наложи да те довлека вързан с въже.

Изтича по задното стълбище. Мбиджейн беше в конюшнята заедно с трима от конярите.

— Къде е господарят Даф? — изрева Шон.

Те се втренчиха в него.

— Къде е? — Брадата му се наежи.

— Господарят взе коня си и отиде да поязди — отговори нервно един от конярите.

— Кога? — прогърмя Шон.

— Нощес. Може би преди седем или осем часа. Трябва да се върне вече.

Шон изгледа коняря, дишайки тежко:

— Накъде отиде?

— Господарю, той не каза.

Преди осем часа — би могъл да е вече на седемдесет километра оттук. Обърна се и се върна в стаята си. Хвърли се в леглото и си наля още една чаша кафе.

— Това ще я съкруши… — Той си представи мъката и сълзите й.

— Ох, по дяволите! Бъди проклет, Чарлиууд! — Засърба кафето и реши също да замине, да вземе кон и да се махне, колкото е възможно по-надалече.

— Тази каша не съм я забъркал аз и нямам нищо общо с нея.

Изпи кафето и започна да се облича. Докато сресваше косата си пред огледалото, си представи Кенди сама в параклиса, стояща в очакване, докато тишината се превръща в шушукане, а шушукането в смях.

— Чарлиууд, свиня такава! — свъси вежди Шон. — Не мога да я оставя да отиде там. И без това ще бъде достатъчно лошо. Трябва да й кажа.

Взе часовника си от тоалетната масичка — беше девет и половина.

— Проклет да си, Чарлиууд!

Тръгна по коридора и спря пред вратата на Кенди, а отвътре се чуваха женски гласове и той почука, преди да влезе. В стаята бяха две от приятелките на Кенди и цветнокожото момиче Марта. Те се втренчиха в него.

— Къде е Кенди?

— В спалнята, но не трябва да влизаш. Нямаш късмет.

— Вярно, това е най-скапаният късмет на света — съгласи се Шон и почука на вратата на спалнята.

— Кой е?

— Шон.

— Не можеш да влезеш. Какво искаш?

— Облечена ли си?

— Да, но не трябва да влизаш.

Той отвори вратата и погледна към разпищелите се жени.

— Изчезвайте оттук! — заповяда им с прегракнал глас. — Трябва да говоря насаме с Кенди.

Те изхвърчаха от стаята и Шон затвори вратата след тях. Кенди беше облечена в пеньоар. Лицето й сияеше, прибраната й назад коса се спускаше блестяща и мека. Шон осъзна, че е красива. Погледна към бухналата купчинка на сватбената й рокля върху леглото.

— Кенди, страхувам се, че нося лоша новина. Ще можеш ли да я понесеш? — произнесе го почти грубо и с омраза, омраза към всяка една дума.

Видя как лицето й помръкна. После стана безизразно — празно и мъртво, като на статуя.

— Той си отиде — каза Шон. — Избяга от теб.

Кенди взе една четка от тоалетната масичка и започна да я прокарва безцелно из косата си. В стаята бе много тихо.

— Съжалявам, Кенди.

Тя кимна, без да го погледне. Погледът й бе отправен в празния коридор на бъдещето. Това мълчание беше по-страшно от сълзите.

— Съжалявам, бих искал да мога да направя нещо… — Той се обърна към вратата.

— Шон, благодаря, че дойде да ми кажеш. — В гласа й нямаше чувства, той беше мъртъв като лицето й.

— Няма нищо. — Гласът му бе пресипнал.

Отиде с коня до Ксанаду. Тълпата се трупаше около големите палатки на поляната и по смеха им той позна, че вече са пили. Слънцето грееше ярко, но все още не бе много топло, оркестърът свиреше на широката веранда и роклите на жените се открояваха като весели петна на фона на зелената морава. „Празник“ — плющяха знамената върху палатките. „Празник“ — извисяваше се смехът.