Когато лъвът се храни

— Вън, всички вън!

Стаята се опразни така бързо, както се бе напълнила. Кенди се разшета, прибирайки угарки от пури и празни чаши.

— Ах, тези вандали! Някой е прогорил дупка в килима. Погледнете тук! Върху масата е разляно шампанско.

Даф се изкашля и започна да си налива нова чаша.

— Не смяташ ли, че си пил достатъчно, Дафърд?

Той остави чашата.

— И вече е време да отидеш и се преоблечеш за вечеря.

Даф примигна глуповато към Шон, но все пак тръгна.

Двамата с Кенди се върнаха отново след вечеря и тримата пиха ликьор.

— А сега в леглата! — изкомандува Кенди и пресече стаята, за да спусне пердетата.

— Още е рано! — протестира безуспешно Даф. Тя загаси лампата.

Шон не бе изморен. Бе лежал цял ден и сега мозъкът му бе съвсем буден. Запали пура и запуши, вслушвайки се в шумовете, които долитаха от улицата. Едва след полунощ се унесе. Събуди се стенейки, защото тъмнината отново го бе обгърнала, а одеялата го притискаха и душаха. Отхвърли ги от себе си и се запрепъва слепешком из стаята. Трябваха му въздух и светлина. Омота се в дебелите кадифени пердета. Освободи се и удари с рамо двойната стъклена врата, която се отвори и той излезе на верандата в студения въздух. Тежкото му дишане постепенно се успокои. Върна се, запали лампата и влезе в празната стая на Даф. На нощната масичка намери „Дванадесета нощ“ и я взе в стаята си. Чете, докато в отворения прозорец започна да сивее зората, и след това остави книгата. Обръсна се, облече се и през задното стълбище слезе в двора на хотела. Откри Мбиджейн в конюшнята.

— Оседлай сивия!

— Къде отиваш, господарю?

— Да се преборя с дявола.

— Тогава и аз ще дойда с тебе.

— Не, ще се върна преди полунощ.

Язди до „Кенди Дийп“ и върза коня си пред административната сграда. В предните канцеларии го посрещна сънлив чиновник.

— Добро утро, г-н Кортни. Мога ли да ви помогна с нещо?

— Да. Намери ми гащеризон и каска.

Шон отиде до шахта номер три. Земята бе замръзнала и скърцаше под стъпките му, а слънцето едва се беше показало над източния хребет на Уитуотърсранд. Спря до навеса и заговори механика.

— Слезе ли вече новата смяна?

— Преди половин час, сър. — Изненадата на човека от факта, че го вижда, бе очебийна. — Нощната смяна приключи взривяването в пет часа.

— Добре, спусни ме на четиринадесети хоризонт.

— Четиринадесетият сега е изоставен, г-н Кортни. Никой не работи там.

— Да, зная.

Шон приближи входа на шахтата. Запали карбидната си лампа и докато очакваше екипа, се загледа в долината отсреща. Въздухът бе чист и слънцето хвърляше продълговати сенки. Всички предмети бяха ясно очертани. В продължение на много месеци не бе идвал тук толкова рано и почти беше забравил колко свежи и нежни са цветовете на настъпващия ден. Екипът спря пред него. Той си пое дълбоко дъх и пристъпи в него. Когато достигна четиринадесети хоризонт, излезе и натисна бутона за връщане на екипа. Отново остана съвсем сам. Тръгна напред по тунела и ехото от стъпките му го последва. Обливаше го пот и мускулите на бузата му започнаха конвулсивно да се свиват. Достигна забоя и лъчът на карбидната лампа падна върху скалната преграда. Провери дали кибритът бе в джоба му и загаси лампата. Тъмнината се спусна върху него. Първият половин час беше най-тежък. Два пъти хвана кибрита, готов да запали клечка, но се възпираше. Потта образува студени петна под мишниците му, а тъмнината пълнеше гърлото и го давеше. Трябваше да се бори за всяка глътка въздух, да я поеме, да я задържи, да я изпусне. Отначало регулира дишането си. След това разсъдъкът му се възвърна бавно и той разбра, че е спечелил. Изчака още десет минути, дишайки спокойно, облегнал се на стената на тунела, и след това запали лампата. Усмихна се, тръгна обратно към асансьорната станция и повика екипа. Когато стигна на повърхността, запали пура и хвърли клечката в квадратното черно гърло на шахтата.

— Дотук с тебе, нещастна дупчице.

Върна се към административната сграда. Това, което не можеше да знае, бе, че шахта номер три на „Кенди Дийн“ ще му отнеме нещо също толкова ценно, колкото и куража му и че този път нямаше да му го върне. Но това щеше да се случи след много години.

22

Към началото на октомври Ксанаду беше почти завършен. Както обикновено, тримата отидоха там една съботна утрин.

— Строителят изостава от графика само с половин година. Сега твърди, че ще завърши до Коледа, а аз нямам кураж да го попитам коя Коледа — отбеляза Шон.

— Това е поради промените, които измисли Кенди — осведоми го Даф. — Така обърка горкия човек, че той вече не знае мъж ли е или жена.

— Ако още в началото се бяхте обърнали за съвет към мен, щяхте да си спестите куп неприятности — укори ги Кенди.

Една карета свърна през мраморната арка и те се огледаха наоколо. Тревните площи вече бяха гладко окосени, а живият плет покрай алеята бе стигнал до раменете им.

— Мисля, че ще отговаря на името си. Този градинар разбира от работата си — каза Шон със задоволство.

— Да не си посмял да го наречеш така пред него. В противен случай ще трябва да продължим със собствените си ръце. Той е специалист по градинарство — погледна го с усмивка Даф.

— Говорейки за названия — прекъсна ги Кенди, — не намирате ли, че Ксанаду е малко, хм, малко необичайно?

— Не — отвърна Шон. — Лично аз го избрах. Мисля, че е дяволски хубаво име.

— Не е възвишено, защо да не го наречем „Вълшебната дъбрава“?

— Първо, защото в радиус от петдесет мили наоколо няма нито едно дъбово дърво и второ, защото вече се нарича Ксанаду.

— Не се сърди, направих само едно предложение.

Строителят ги посрещна в началото на алеята и те започнаха обиколката си из къщата. Разглеждаха я в продължение на цял час, след това оставиха строителя и излязоха в парка. Откриха градинаря заедно с тълпа туземци близо до северната граница на имота.

— Как върви, Джубърт? — поздрави го Даф.

— Не лошо, г-н Чарлиууд, но иска време, разбирате ли?

— Дяволски хубава работа си свършил досега.

— Много сте любезен, сър.

— Кога ще започнеш лабиринта ми?

Градинарят се слиса, погледна Кенди, отвори уста, затвори я и отново я погледна.

— О, аз казах на Джубърт да не се притеснява за лабиринта.

— Защо? Аз исках лабиринт. Откакто като дете посетих Хемптън Корт, винаги съм искал свой собствен лабиринт.

— Това са глупости — каза Кенди. — Само отнемат много място и даже не са приятни за гледане.

Шон очакваше Даф да спори, но това не се случи.

Поприказваха още малко с градинаря, сетне пресякоха поляната пред къщата и се отправиха към параклиса.

— Дафърд, забравих си слънчобрана в каретата. Ще бъдеш ли така добър да ми го донесеш? — помоли го тя.

Когато Даф се изгуби от погледа им, Кенди хвана Шон за ръка.

— Ще стане прелестна къща. Ще бъдем много щастливи в нея.

— Определихте ли вече датата? — попита я той.

— Ще се нанесем, след като къщата стане готова. Предполагам, че това ще стане някъде през февруари идната година.

Стигнаха до параклиса и се спряха пред него.

— Каква сладка малка черква — промълви замечтано Кенди. — И каква отлична идея на Дафърд — специална черква само за нас.

Шон изсумтя притеснено.

— Да — съгласи се той. — Много романтична идея. — Погледна през рамо и видя Даф да се завръща със слънчобрана.

— Кенди, това не е моя работа. Нищо не разбирам от годежи, но зная да обяздвам коне: първо надяваш оглавника, сетне слагаш седлото.

— Не разбирам. — Тя изглеждаше озадачена. — Какво се опитваш да ми кажеш?

— Нищо, забрави го. Ето го и Даф.

Когато се върнаха в хотела, намериха бележка за Шон, оставена на рецепцията. Влязоха в главния салон и Кенди отиде да провери менюто за вечеря. Той отвори плика и прочете: