Кралица на кошмара

– Какво му има на ръцете и краката? – питам.

– Чужди стави. Чужда сила.

Погледът на Анна е стоманен; не мигва, когато гледа как се приближава.

Допълнителните стави карат движенията му да изглеждат грозни и шантави. Преди походката му беше вдървена, почти се влачеше. Сега краката му се мятат, сякаш са закрепени под грешен ъгъл. Приближава се до скалата и се ухилва, докато се хваща за нея с ръце и се набира по гладката стена против правилата на гравитацията. Когато се завърта и се втурва напред още по-бързо, на четири крака, отстъпвам крачка назад въпреки себе си.

– Фукльо – казвам с идеята да прозвучи подигравателно, но излиза нервно и по-близо до скимтене.

Точно както Анна каза, той е каквото си иска тук. Сигурно може да извие глава в пълен кръг около врата си. Ще ми се да можех да се похваля на баща ми колко добре следвам съвета му винаги да ме е страх.

– Ще го забавя, ще се опитам да го задържа – казва Анна, косата става черна и започва да се движи.

Бялото изчезва от очите и тъмни вени изпъкват под кожата . Роклята става червена, като бавно и целенасочено се просмуква с кръв.

Обиаманът е слязъл от стената и върви чевръсто на разкривените си крака. Зашитите му очи ме фиксират. Не иска Анна. Вече я има. Аз съм последната му недовършена работа.

– Първо ще ми счупи ръцете – казва Анна.

– Какво?

– Само ти казвам – отговаря тя, сякаш споделя научнопопулярен факт. – Ще се опитам да хвана ръцете му, затова той ще счупи моите. Не мога да го победя. Не разчитай на мен. Не знам дали ти можеш.

Тя ме поглежда с изражение, което лесно се чете. Скръб. Празни желания за повече време и по-добри шансове.

Ще ми се Томас и Кармел да бяха тук. Тоест не. Ще ми се да имаше план или капан, като миналия път. Щеше да е хубаво да имам някакво предимство освен това, което стискам в юмрука си. Анна пристъпва напред.

– Не те ли е страх? – питам.

– Правила съм го и преди – отговаря тя.

Дори успява да извади отнякъде една усмивка. После я няма, скъсява дистанцията, движенията са по-бързи, отколкото помня. Замахва към лицето му и зъбите му раздират дълбока рана в ръката . Тя не трепва, не вика. Бие се почти като робот. Знае, че ще загуби, и е свикнала. Дори не чувства болката.

– Не стой така! Помогни !

Джестин крещи, докато профучава край мен и се хвърля в боя. Нямам представа откъде дойде. Сякаш изскочи от скалата. Но това няма значение; тя не се колебае. Гмурка се под замахващата му ръка и забива края на длетото си в рамото му. Анна е хванала главата му, но хватката не е добра.

Краката ми са замръзнали. Не знам как да се включа между двете, къде да атакувам. Ударите им нямат ефект. Трябваше да се махнем. Трябваше да излезем оттук, докато все още можехме. Томас говори в главата ми, гласът му е напрегнат. Не мога да го слушам, не мога да се обърна назад. Вместо това гледам как обиаманът скършва ръцете на Анна като съчки, блъска я и тя се претъркулва. От Джестин просто се отърсва като от нещо досадно, с което не си заслужава да се занимава. Нито за момент не е свалил поглед от мен. Взирам се там, където трябва да са очите му, гледам как потрепват черните шевове и как бавно от тях се процежда кръв. Страхувам се от него. Винаги съм се страхувал от него. Разтърсва глава и челюстта му се откача. Ще е върху мен след секунди и ще отхапва парчета, както е направил с другите и с баща ми, и ще остана тук завинаги.

Пипала от черна коса се издигат над раменете му, момент преди ръката на Анна да се стрелне пред него и да го сграбчи за челюстта, пръстите се свиват над зъбите му и дърпа надолу. Обиаманът издава остър, стържещ звук, черният му език се мята, докато тя извива главата му.

– Стой далеч от него – ръмжи тя и размазва тялото му в скалата.

Сблъсъкът е достатъчно силен, за да се разхвърчат камъчета. Засилва се пак и пак, блъска го в камъка. Чувам как се изваждат стави.

Чувам Джестин да казва „Боже мили“, останала без дъх.

Обиаманът е като разгневено животно. Върховете на пръстите му стават остри, той ги забива в раменете и реже, кълца мускули, докато ръката увисва, а краката му издрапват до земята. Но Анна не спира, със здравата си ръка млати главата му в скалата толкова силно, че всеки момент може да се пръсне като диня. Само дето не се пръска. А единствената кръв, която се стича по брадичката му, е от раните, които зъбите му оставят по дланта , докато го стиска за челюстта. Тя се свлича на коляно и най-после отпуска хватката си. Той забива нокти в гърба и тя пада по лице в прахта.

Не е възможно, мисля си, докато той крачи спокойно към мен, а кръвта на Анна капе от върховете на пръстите му. Повече от всичко искам да го убия заради нея, заради баща ми. Но изглежда невъзможно. Вече е по-близо. Толкова близо, че помирисвам дима.

Джестин се изправя зад него и изкрещява „Лйетлиши!“, и го удря с ръка по тила. Той пада напред, но преди това успява да я хване и да я тръшне върху камъка толкова силно, че когато извиквам името , звукът от трошенето на костите е по-силен от гласа ми.

Хвърлям се напред и я издърпвам изпод ръката му. По зъбите има кръв, стича се от ъгълчето на устата . Краката се влачат по земята като гумени.

– Това беше – изстенва тя. – Това беше всичко.

Тя надига глава и се обръщаме пак към обиамана. Каквото и да беше това заклинание, все още го държи превит на две. Има и нещо друго: около него сега има сенки и ефектът е почти като да се движи твърде бързо, за да се види с просто око. Вижда се още една ръка или глава, която не е негова. Струва ми се, че виждам стопаджията от окръг 12, все още с бялата си тениска и коженото яке. После изчезва. Но ето какво се случва. Той се разделя.

– Какво направи? – поглеждам Джестин.

По челото са се събрали мъниста пот, а кожата е посиняла. Анна е успяла да се изправи на крака и коленичи до нас.

– Това е проклятие – казва Джестин, като плюе кръв по брадичката си. – Сега той е дестабилизиран. Мислех, че мога да направя повече, но…

Тя започва да кашля.

– Това беше. Умирам. А не искам да умирам тук.

Има толкова много изненада в гласа . Искам да направя нещо, да я стопля или да спра кървенето. Но няма какво. Сигурно вътрешностите са като премазани с парен чук.

– Връщай се – казвам и тя кима.

Завърта се на рамо и знам, че когато гледа в земята, не вижда камък, а Колин Бърк. Поглежда веднъж Анна, вижда черните вени и се усмихва. Поглежда мен, още веднъж и ми намигва. После веждите се свиват, а очите се затварят. Изглежда сякаш пропада, сякаш минава през камъка и после изчезва, все едно никога не я е имало.

Обиаманът продължава да се гърчи зад нас, стиснал е главата си в ръце, мъчи се да се съвземе. Поглеждам счупената ръка на Анна и раните , от които изтича кръв и пълни роклята .