Кралица на кошмара

Позволили са и на нея да е без роба. А може би тя самата е отказала. Когато я поглеждам, отново усещам упорито трептене в корема, което ми казва, че тя не ми е враг, и е трудно да не му се доверя, щом като го имам от толкова дълго време, макар че ми се струва налудничаво. Тя влиза в кръга, а двете ескортиращи се оттеглят нагоре по стълбите.

Кръгът от роби се затваря зад нея, оставяйки ни сами в средата. Тя поздравява ордена и после ме поглежда, опитва се да се усмихне, но се спира. Облечена е в бял потник и черни панталони с ниска талия. По нея не се виждат талисмани, медальони или бижута. Но усещам дъх на розмарин. Била е намазана за защита. За кракът е препасан калъф, в който, изглежда, има нож, и още един е стегнат за другото бедро. Някъде там Лара Крофт си иска запазената марка.

– Наистина ли не можем да променим решението ти? – пита Бърк без грам искреност.

– Давайте нататък – промърморвам.

Той се усмихва със стиснати устни. На някои хора всяко изражение им стои изкуствено.

– Кръгът вече е оформен – казва спокойно той. – Пътят към портала е разчистен. Остава само да го отворим широко. Но първо трябва да изберете кой ще бъде вашата котва.

– Котва?

– Човекът, който ще бъде вашата връзка с този свят. Без него няма да можете да намерите пътя си обратно. Всеки от вас трябва да избере.

Погледът ми се спира върху Гидиън. После се премества вляво.

– Томас – казвам.

Очите му се разширяват. Мисля, че се опитва да си даде вид на поласкан, но успява само да изглежда сякаш му е лошо от паника.

– Колин Бърк – казва Джестин до мен.

Не съм изненадан.

Томас преглъща и пристъпва напред. Вади камата от колана си и обгръща острието с юмрук. Когато го прокарва през дланта си, успява да не потрепне, дори когато кръвта потича и започва да капе от ръката му. Избърсва камата в робата си и я затъква обратно в колана, после натапя палец в кръвта, която се е събрала в дланта му. Топла е, когато прави малък полумесец по челото ми, точно над веждите ми. Кимам му, когато се отдръпва. До него очите на Кармел са ококорени. И двамата мислеха, че ще избера Гидиън. И аз така мислех, преди да си отворя устата.

Обръщам се; Бърк и Джестин повтарят ритуала. Кръвта му е лъскава и пурпурна по кожата . Когато тя се обръща към мен, се боря с импулса си да я избърша. Тя преглъща с мъка, а очите светят. Адреналинът се освобождава в кръвта ни и прави света около нас по-ярък, по-ясен и по-въздействащ. Не е точно като да държа камата, но е близко. По знак на Бърк останалите от ордена също вадят ножовете си. Кармел закъснява малко, когато прокарват остриетата през дланите си; очите се свиват от парещото ужилване. После всички, включително Томас и Бърк, обръщат ръце и оставят кръвта да покапе по пода, размазвайки се по мозайката на бледожълтите асиметрични плочи. Когато капките падат, пламъците на свещите лумват и вълни от енергия като мараня се спускат към центъра на кръга и отшумяват навън. Усещам как повърхността под краката ми се променя. Трудно е да се опише точно как. Сякаш земята под обувките ни става по-малко. Сякаш изтънява или губи измерност. Стоим върху повърхност, която вече не е повърхност.

– Време е, Кас – казва Джестин.

– Време – казвам.

– Те свършиха своето, постлаха пътя. Но не могат да отворят вратата. Това трябва да го направиш сам.

Магия пълни главата ми като шибана придошла река. Като оглеждам кръга, едва различавам Кармел и Гидиън сред останалите. Чертите им се размазват под качулките. Тогава виждам Томас толкова ясно, че спокойно можеше да свети, и стомахът ми, който се е качил в гърлото, слиза няколко сантиметра надолу. Ръката ми се движи; осъзнавам, че съм извадил камата, чак когато я виждам в ръката си, и гледам как пламъците от свещите проблясват оранжеви по острието.

– Трябва първо аз – казва Джестин.

Стои точно пред мен. Камата сочи стомаха .

– Не.

Отстъпвам, но тя сграбчва рамото ми. Не знаех, че това имат предвид. Мислех, че Бърк ще го направи. Мислех, че ще бъде леко порязване по ръката. Не знам какво си мислех. Нищо не си мислех; нищо не исках да си мисля. Отстъпвам крачка назад.

Щом ти отиваш, и аз отивам – казва Джестин през стиснати зъби.

Преди да мога да реагирам, тя хваща ръката ми, която държи камата, и я забива дълбоко в хълбока си. Гледам как острието потъва като в кошмар бавно, но лесно, сякаш във вода. Когато го вадя, блести в бистро червено.

– Джестин – крещя!

Викът заглъхва в ушите ми. Стените не връщат никакво ехо. Тялото се превива на две и потъва до коленете. Държи се за хълбока; само малка струйка кръв се процежда през пръстите , но знам, че е по-лошо от това.

Кръвта на живота .

Пред погледа ми тя губи измерност, изтънява като въздуха около нас и като пода под краката ни. Няма я, преминала е от другата страна. Това, което е останало, е празна черупка, нищо повече от маркер за съществуващото.

Поглеждам надолу към нея хипнотизиран и завъртам камата към себе си. Когато минава през кожата ми, светът се завърта. Имам чувството, че нещо дърпа съзнанието ми през много малка дупчица. Стискам зъби и натискам по-силно, мисля за Джестин, мисля за Анна. Коленете ми се сблъскват с пода и светлината изгасва.

Глава двадесет и шеста

Тук няма нищо хубаво. Никога не е имало. Бузата ми лежи върху повърхност, която е нито студена, нито гореща, нито остра, нито тъпа. Но е твърда. Всичко, до което се докосва тялото ми, сякаш всеки момент ще се пръсне на парчета. Това беше грешка. Нямаме място тук. Каквото и да е това, то е липсата на всичко. Няма светлина, няма тъмнина. Няма въздух, няма вкус. Няма нищо; празнота.

Не искам да мисля повече. Очите ми ще експлодират и ще изтекат по лицето ми. Мога да си разбия черепа в това под мен и да слушам как парчетата хрущят като настъпени черупки от яйца.

(Кас, отвори очи.)

Очите ми са отворени. Но нищо не се вижда.

(Трябва да отвориш очи. Трябва да дишаш.)

Това място е материята на лудостта. Тук няма нищо добро. Това място го няма на картата. Ако ядеш гняв, той те задавя. Това място е като отворена за писък уста.

(Чуй ме. Следвай гласа ми. Тук съм. Трудно е, но трябва да го направиш. Създай го. В ума си.)

Умът ми се разнищва. Не мога да събера парчетата. Дойдох чак дотук, за да се разпадна и отломките да се разпръснат. Има неща, без които хората не могат. Въздух. Вода. Смях. Сила. Дъх.

Дишай.

– Точно така – казва Джестин. – Лека-полека.

Лицето се материализира като мъгла в огледало и останалата част от света прави същото, запълва се като детска книжка за оцветяване. Лежа върху нещо. Може би камък. Сякаш съм в тенджера под налягане – нещо натиска черепа ми в камъка, раменете ми се забиват в него. Сигурно така се чувства уловената риба, когато я хвърлят на палубата и дъските натискат хрилете и очите , както нищо досега. Хрилете се отварят и затварят, но безполезно. Дробовете ми се свиват и разширяват, но безполезно. Нещо влиза и излиза от тях, но то не е въздух. Не усещам до кръвта ми да стига кислород. Хващам се за гърдите.

– Не оставяй това да те паникьоса. Просто продължавай да дишаш. Няма значение дали е истински въздух или не. Остави го да ти се стори познат.

Тя хваща раменете ми; толкова е топла, по-топла от всичко, което помня. Не знам колко време сме тук. Имам чувството, че са часове. Имам чувството, че са няколко секунди. А може да е и двете, може те да са едно и също.

– Всичко е в съзнанието – казва тя. – Това сме сега. Виж.

Тя докосва стомаха ми и аз се свивам, очаквайки болка. Само дето няма такава. Раната я няма. Трябва да е там. В тениската ми трябва да има дупка и да е пропита с кръв. Камата трябва все още да стърчи от мен.