Кралица на кошмара

– Не мисля, че нещо се случи – казвам, но тя не отговаря. – Джестин?

Оглеждам се. Няма я. Без да мисля, тръгвам обратно. Не трябваше да тичам. Оставих я при Карвър, сякаш тя трябва да се оправя с това. Какво, по дяволите, ми става?

– Джестин! – викам я и ми се ще гласът ми да отеква в скалите, а не да заглъхва.

Не се връща никакъв звук, нито ехо от моето извикване, нито от нейно. Завивам зад ъгъл, после зад още един. Няма я. Няма го и Питър Карвър. И двамата са изчезнали.

– Тук беше – казвам. На кого?

Наистина беше тук. Просто връщането по обратния път не проработи. Нито една от стените не изглежда по същия начин, както когато минах за пръв път.

– Джестин!

Нищо. Защо не ми каза да не се разделяме? Защо не ме последва? Боли ме стомахът. Слагам ръка на него и усещам нещо топло и мокро. Раната се отваря.

Не ми трябва това. Нали го оставих назад. Трябва да се концентрирам. Да намеря Анна и Джестин.

Поемам дълбоко дъх няколко пъти и тениската ми е суха. Вятър брули бузите ми, първото подобно усещане, откакто съм тук. С него идва и звук. Маниакално момичешко кикотене, което изобщо не прилича на Джестин или на Анна. Мразя това място. Дори вятърът е откачил. Зад мен изтрополяват стъпки, но когато се обръщам, там няма нищо. Какво правя тук? Сякаш не мога да си спомня. Рамото ми се блъска в нещо твърдо, облегнал съм се на скалата. Когато вятърът пак донася смеха, затварям очи, докато усещам косата по бузата си.

Наполовина е потънала в стената. Очите са обезкървени, но много прилича на Кайт Хект.

– Емили Данагър – прошепвам.

Тя се усмихва без настроение и се разтапя в скалата. Когато изчезва, чувам стъпките зад мен, тича, все по-близо е. Затичвам се напред, залитайки. Блъскам се в скални образувания, които приличат на гръбначни стълбове на вкаменелости, и се препъвам в камъни, които се появяват, за да се спъна в тях. Това е просто още едно плашило, казвам си, но не знам колко дълго съм бягал, преди кикотът във вятъра да изчезне и да се появи един дрезгав, неразбираем тътен. Толкова много искам да закрия ушите си с ръце, че първоначално не забелязвам какво още се носи по вятъра: силна миризма на сладникав дим. Същият дим, който ме удряше в лицето, когато се будех в леглото си миналата есен. Същият дим, който баща ми е помирисал, преди да умре. Това е обиаманът. Той е тук. Той е близо.

В този момент краката ми олекват с няколко килограма. Камата запява в ръката ми. Какво каза Джестин? Ако я потърся, ще завия зад ъгъл и тя ще е там. Дали това се отнася и за него? И защо да бързам толкова? И какво всъщност може да ми направи той на това място?

Става точно както каза тя. Завивам зад ъгъла и ето го там, в края на лабиринта от стени, сякаш той е водил към него.

Обиаманът. Камата се превърта сръчно между пръстите ми. Чакал съм този момент. И го осъзнавам чак сега. Като го гледам, с превит гръб, облечен в същото дълго, тъмнозелено сако, със същите окъсани плитки, които се спускат по раменете му, стомахът ми се извива като змиорка. Убиец. УБИЕЦ. Ти изяде баща ми в онази къща в Батън Руж. Ти открадна силата на камата и поглъщаше всеки призрак, който исках да отпратя от моя свят.

Но докато мозъкът ми крещи тези неща, тялото ми остава скрито, полу-приклекнало зад стената. Ще ми се да бях питал Джестин какво може да ни се случи тук. Като в сънищата ли е? Или е като в „Матрицата“ – ако умреш там, умираш наистина? Приближавам се до ръба, опрял гръб в стената, подавам само крайчеца на окото си. Ако изобщо е възможно, обиаманът е станал още по-едър, отколкото помня. Краката му са по-дълги, а гърбът му по-извит. Сякаш го гледам в криво огледало, формата му е източена и неестествена. Все още не ме е видял, не ме е помирисал и не ме е чул. Просто стои, наведен над нисък, плосък камък и напомня на нещо като паяк, който плете паяжина, а мога да се закълна, че на всяка от ръцете му е пораснала по още една става.

Спомням си заклинанието с лапландския барабан и колко изплашена от него изглеждаше Анна. Тя каза, че това е неговият свят.

Обиаманът подръпва нещо. Прилича на бял конец или на част от мрежа, като тези, с които касапите овръзват животински бутове. Когато дърпа конеца отново, вдига ръка и преброявам четири отделни стави.

Да се хвърля в битка би било грешка. Трябва да разбера повече. Оглеждайки стените на лабиринта, виждам няколко грубо изсечени стъпала вдясно от мен. Не ги бях забелязал, като минавах оттам. Вероятно защото не ги е имало. Изкачвам се тихо и когато стигам най-отгоре, започвам да лазя на колене и лакти до ръба на скалата. Налага се да забия пръсти в камъка, за да се спра да не се хвърля долу.

Анна е на камъка пред него. Проснал я е като на маса в морга. Тялото е увито в бял конец, на места обагрен от тъмна кръв. Това, което той прави с ръцете си, е да зашива очите и устата .

Не мога да гледам, но очите ми отказват да се затворят, докато той връзва възли и реже конеца с пръсти. Когато се изправя и оглежда работата си, едната му ръка гали главата , сякаш е кукла. Навежда се до лицето , може би за да прошепне нещо или да я целуне по бузата. После разкривената му ръка се вдига във въздуха и виждам, че пръстите му са станали остри, преди да ги забие дълбоко в корема .

– Не!

Викът се изтръгва от мен, докато тялото се сгърчва, главата се мята напред-назад, а очите са зашити, за да не плачат, устата е зашита, за да не издава звук.

Обиаманът завърта глава нагоре. Изражението на шок е несъмнено, въпреки че и неговите очи са зашити с кръстосан черен конец. Черните хиксове сякаш образуват психоделична драсканица по лицето му, а очите под тях изпъкват и кървят. Не беше така преди, когато беше само призрак. Какъв е сега?

Размахвам ножа и той изревава със звук като от машина; не се усеща емоция и не мога да кажа дали е изплашен, разгневен или просто безумен. Появяването на ножа, обаче го отблъсква и той се обръща и изчезва в скалите.

Не губя време, спускам се по скалата като рак, изплашен да не изпусна Анна от поглед и това място да я погълне, както изчезна Джестин. Приземяването ми е всичко друго, но не и елегантно, тупвам тежко, най-вече върху таза и рамото си. Боли, много, а в коремната област усещам нещо, което може да се окаже лошо разкъсване.

– Анна, аз съм – не знам какво друго да кажа.

Гласът ми, изглежда, не я успокоява. Тя продължава да се мята, а пръстите треперят до хълбоците, вдървени като съчки. После се отпуска назад и не помръдва.

Оглеждам се наоколо и поемам дълбоко дъх. Обиаманът не се вижда или помирисва, а пролуката между скалите, в която изчезна, вече я няма. Добре. Дано се изгуби завинаги. Но нещо ме кара да си мисля, че няма. Това място изглежда като неговото място и му е удобно като колибката на куче.

– Анна.

Внимателно проследявам с пръсти конците и се чудя дали да не ги прережа с камата. Но ако пак започне да се мята, може да я порежа. Тъмна, почти черна кръв тече около раната, която той нанесе в стомаха, и оцветява конците и материята на бялата рокля. Трудно ми е да преглътна, трудно ми е да мисля.

– Анна, не…

Почти казвам „Анна, не умирай“, но това е глупаво. Тя е умряла много преди да я срещна. Концентрирай се, Кас.

И после, почти както си пожелах, конците започват да се разплитат. Отдръпват се от тялото , сякаш никога не са били там, а с тях изчезва и кръвта. Дори тези, които минават на зигзаг през клепачите и устните , се изнизват и изчезват, без да оставят дупки. Очите се отварят и внимателно ме фокусират. Тя се надига на лакти и си поема дъх през устата. Очите се взират в далечината. В тях не се чете паника. Не са измъчени. Погледът е празен и сякаш изобщо не ме забелязва. Името . Трябва да кажа името . Трябва да кажа нещо, но тя ми изглежда различна, някак отнесена. Чувството е както първия път, когато я видях да слиза по стълбите в рокля, от която капеше кръв. Изпитах страхопочитание. Не можех да мигна. Но не ме беше страх. Сега ме е; страх ме е, че няма да е същата. Че няма да ме разбере и няма да ме познае. А може би част от мен се страхува, че ако кажа нещо прекалено рано, гранитните пръсти ще се стрелнат към мен и ще изцедят думите от гърлото ми.