Кралица на кошмара

– Не, не ти трябва това – казва тя.

Пак поглеждам надолу. Там, където нямаше нищо, сега има малко разкъсване и тъмно, мокро петно.

– Не мисли за това – повтаря тя. – Това все още съществува. Там, от другата страна, кръвта изтича от телата ни. Ако не се върнем, преди да е свършила, ще сме мъртви.

– Как ще се върнем?

– Виж зад теб.

Зад мен е камък. Лежа по гръб. Но обръщам леко глава.

Томас. Виждам го. Ако фокусирам, прозорецът се разширява и показва останалата част от стаята. Раните по ръцете на ордена все още текат бавно по пода. Телата ни са там, моето и на Джестин, превити, където сме паднали.

– Ние сме от другата страна на огледалото – казвам.

– В някакъв смисъл, да. Но реално сме си все още там. Все още сме живи. Единственото нещо, което е тук физически, е камата.

Поглеждам ръката си. Държа камата и по острието няма кръв. Стискам дръжката, усещането за нещо познато ме изпълва на вълни. Толкова е различно от всичко в това място, че ми се иска пак да си я забия в корема.

– Сега трябва да се изправиш – Джестин става на крака.

Тя е в няколко нюанса по-светла от всичко останало. Подава ми ръка, а зад главата е безкрайно черно небе. Без звезди. Без хоризонт.

– Откъде знаеш всичко това? – питам и се закрепвам на крака без помощта .

Където и да сме, тук не важат правилата на перспективата. Сякаш виждам безкрайно далеч, а същевременно не повече от няколко метра във всяка посока. И няма светлина. Или поне не светлина в смисъла, в който я познаваме. Нещата просто са. И това, което са, е просто плосък камък, стени, изсечени в скала или нещо, което може да е сиво, а може и да е черно.

– Има летописи на ордена от първия път, когато са взели оттук метала за камата. Повечето са изгубени, а това, което е останало, е доста неясно, но все пак научих наизуст всяка думичка.

– Тук ли смяташ да ме захвърлиш, Джестин?

Тя поглежда встрани и леко надолу. Не виждам нищо зад нея, но щом като се обърна и виждам Томас, тогава тя сигурно вижда Бърк. Той е нейната котва.

– Ако умреш тук, значи тук ти е мястото.

– На никого не му е тук мястото.

– Не съм дошла, за да ти помогна да измъкнеш момичето. Имам си собствен план.

Стискам по-силно камата. Поне вече Анна е „момичето“, а не „мъртвата убийца“.

– Колко време имаме? – питам.

– Докато времето ни свърши – свива рамене Джестин. – Трудно е да се каже. Времето не значи същото тук. Тук времето не е време. Няма правила. Не нося часовник, но ако носех, щеше да ме е страх да го погледна. Стрелките сигурно щяха да се гонят като луди. Колко време мислиш, че мина, откакто започна да кървиш?

– Има ли значение? Каквото и да кажа, ще сбъркам, нали?

Тя се усмихва.

– Именно.

Оглеждам се. Това място изглежда едно и също във всички посоки. Още по-странен е фактът, че макар да знам, че някъде там умирам, нямам усещане, че трябва да бързам. Мога да стоя на едно място и да се оглеждам за Анна с дни, докато е вече отдавна късно, докато тялото ми от другата страна пътува към къщи или е заровено. С цялата си воля карам краката ми да се задвижат. Всичко тук се прави с воля.

Когато пристъпвам, камъкът се забива дълбоко в ходилата ми, сякаш съм без обувки. Явно обувките, измислени от съзнанието, имат супер кофти подметки.

– Няма смисъл – казвам. – Тя не е никъде. Няма къде да е. Това е само пространство.

– Ако търсиш нея, тогава просто ще завиеш зад ъгъла и тя ще е там – отговаря Джестин.

– Тук няма ъгли, зад които да завия.

– Тук навсякъде има ъгли.

– Мразя те.

Извивам вежди, а тя ми се усмихва. И тя се оглежда, очите отчаяно се стрелкат наляво-надясно. Трябва да не забравям, че тя беше избрана и че вината е на Ордена, а не нейна и че кръвта изтича до моята. Сигурно и тя е изплашена. А се оказва по-добър водач, отколкото мога и да мечтая.

Пред нас изведнъж се появява стена, черна шуплеста каменна стена, от която се стича вода, като седиментните скали по пътя към Тъндър Бей. Обръщайки глава, виждам още стени, отляво и отдясно. Те продължават километри назад, сякаш досега сме ходили в лабиринт. Само дето тепърва тръгнахме. Обръщам се още и гледам през прозореца към Томас. Той си е там, моята котва. Да продължаваме ли да вървим, или да се върнем назад? Натам ли е пътят? Лицето му не реагира на тези въпроси. Втренчил е поглед в тялото ми и гледа как кръвта напоява дрехите ми.

Минаваме покрай нещо, което лежи на земята. Труп на животно, върху който усърдно работят насекоми. Козината му някога е била бяла, но като изключим наличието на четири крака, би могло да е всякакво животно. Може би куче или голяма котка. Или пък малко теле. Подминаваме го, без да коментираме, и се опитвам да не гледам пъпленето под кожата му. Това няма значение. Не това търсим.

– Какво пише там? – пита Джестин и сочи стената пред нас.

Всъщност не е точно стена, а ниско образувание от варовикова скала, бяла и ерозирала, достатъчно ниска, за да можем да я изкатерим. По нея пише с прясна боя: „Маринет суха гора“8. До надписа има нещо като рисунка: почернели кости на ръка от лакътя надолу и дебел черен кръст. Не знам какво значи това. Но подозирам, че Морфран знае.

– Не трябва да ходим натам – казвам.

– То няма много накъде – свива рамене Джестин.

Пред нас стената се променя, от шуплеста влажна скала пак се превръща в безцветен камък. Когато се приближаваме, премигвам и тя става полупрозрачна като дебел, прашен кристал или стъкло. В центъра се вижда бледа маса, нещо затворено или замръзнало. Забърсвам камъка с ръка и усещам дращенето на прашинките по дланта си. Отдолу се показват чифт очи, изцъклени, пожълтели и изпълнени с омраза. Разчиствам надолу и виждам, че бялата му риза все още е изпръскана с кръвта на съпругата му. Косата на вдовицата му също се подава, замръзнала в скалата. Това е Питър Карвър. Първият призрак, който убих.

– Какво е? – пита Джестин.

– Просто едно плашило – отговарям.

– Твое или нейно?

– Мое.

Взирам се в замръзналото лице и си спомням как ме гонеше, как пълзеше по пода, как стомахът му се влачеше, а краката му ритаха безпомощно. Една пукнатина се образува в стъклото.

– Не се страхувай – казва Джестин. – Той е просто плашило, както каза. Твоето плашило.

Пукнатината е тънка като косъм, но става все по-дълга. Докато гледам, пълзи нагоре и разцепва стъклото над окървавената му риза като светкавица.

– Съсредоточи се – изсъсква Джестин. – Преди да си го освободил от скалата.

– Не мога – казвам. – Не знам какво искаш да кажеш. Просто да се махаме. Трябва да се движим.

Тръгвам. Движа натежалите си крака толкова бързо, колкото ми е възможно. Свивам зад ъгъл и после зад друг. Имам чувството, че бягам, а това е глупаво. Последното, което ни трябва, е да се загубим. Последното, което ни трябва, е да не обърнем внимание как пътеката ни се е превърнала в пещера. Краката ми забавят ход. Зад нас не се чуват звуци. Питър Карвър не се влачи по стъпките ни. Кой знае, може сам да съм си измислил тази пукнатина в скалата.