Кралицата на изменниците

Тя се изпъна и погледна към другите двама. Корабите вече се намираха достатъчно близо един до друг, за да разпознае Лорандра. Което означаваше, че мъжът е синът й.

„Значи това е Скелин. — Беше висок като лан, но тъмен като лонмарец. — Но тъй като и двата народа са известни с почтеността и строгия си морал, едва ли мога да ги използвам за сравнение. Пък и той едва ли е най-добрият пример за народа си. Чудя се… Нужен ни беше чужденец, някой който е готов да наруши законите ни, за да ни покаже слабостите ни. Какво ли щяхме да научим за себе си, ако първите хора от Игра, които ни бяха посетили, бяха свестни и спазваха законите?“

Корабът забави ход и се обърна така, че двата морски съда да застанат един до друг. Разнесоха се звуците на обичайната корабна дейност — спускането на котва, свиването на платна — но тя не можеше да откъсне очи от тримата души на кораба. Намираха се само на двайсетина крачки от нея.

— Ротан каза да направиш каквото е необходимо, за да отведеш Аний — каза Гол.

Лилия кимна, с надеждата, че ако Скелин е забелязал жеста, ще го приеме като знак, че ги е разпознала. Магьосникът отстъпник й махна с ръка.

— Ела при нас, Лилия — извика той.

Тя погледна към пропастта между корабите и екипажа, който я гледаше. Те не й гласяха лодка, която да я отведе на другия съд. Как очакваха да се прехвърли оттатък?

— Можеш ли да левитираш? — попита Гол.

— Да, но ще изхабя част от магията си.

Може би това бе намерението на Скелин. И все пак левитацията на къси разстояния нямаше да изисква много магия, ако тя действаше бързо.

Тя изтегли малко енергия, създаде малък диск под краката си, издигна се във въздуха и полетя напред. Скелин, Лорандра и Аний се отдръпнаха от перилата, за да й направят място. Лорандра държеше Аний за ръката. Щом стъпи на палубата, Лилия се огледа и видя, че жената е притиснала нож към гърлото на Аний. Стомахът й се сви и тя усети как я полазиха ледени тръпки. Аний стоеше вдървено и когато погледна към Лилия, очите й излъчваха извинение, гняв и страх.

— Лейди Лилия — каза Скелин. — Радвам се, че приехте поканата ми.

Тя положи усилие да издържи погледа му, без да потрепне. „Може да се мислиш за крал на подземния свят — помисли си тя, — но аз съм черна магьосница, защитничка на Гилдията“. Гордостта, която я изпълни, може би не бе съвсем на място, но това не я интересуваше, стига да й дадеше достатъчно увереност, че да се изправи срещу него.

За разлика от майка си, той нямаше непознат акцент. Поколеба се, сякаш очакваше отговор, но след като тя не каза нищо, се усмихна.

— И така, вие сте на крака от доста часове, а не всички обичат ранното ставане. Може би е по-добре да се залавяме за работа. Имам предложение за вас. Сделка. Научете ме на черната магия и аз ще ви върна тази прекрасна млада дама. Мисля, че я познавате.

Той посочи Аний, а ножът в ръката на Лорандра отрази слънчевата светлина и се насочи към очите на Лилия.

Тя не й обърна внимание.

— Пуснете я веднага.

Скелин поклати глава и се засмя.

— Откъде да знам, че няма да я убиете — продължи Лилия, — щом ви дам онова, което искате?

— Как да знам, че няма да ме убиете, щом я пусна? Все пак вие сте черна магьосница.

— А вие сте магьосник-отстъпник, убиец и Крадец.

Той повдигна вежди.

— Хайде, стига. Кога сте ме видели да убивам някого?

Тя отвори уста, за да отговори, но бързо я затвори. Не го беше виждала. Дори Сери не го беше виждал. Бащата на Аний бе умрял от болно сърце, макар причина за спирането му да бе преследването на Скелин. Лорандра беше Ловецът на Крадци. Но нали така работеха Крадците? Те не окървавяха собствените си ръце, използваха някой да върши мръсната им работа.

Лилия скръсти ръце.

— Да приключваме с това.

Той се ухили.

— Леле, колко сме нетърпеливи. — Той направи няколко крачки напред и се спря. — Но първо искам да се съблечете.

Тя го зяпна.

— Какво?

Усмивката му се стопи.

— Научих си урока, лейди Лилия — каза тихо той. — Знам, че черната магия изисква кожата да бъде порязана. Искам да съм сигурен, че не носите никакви остри предмети. Можете да сте сигурна, че аз самият не нося такива, защото не ми се иска да ги използвате срещу мен. Бих могъл да накарам някой от екипажа да ви претърси, но вие можете да го убиете, а и сигурно предпочитате да не ви опипва мъж. Искам само да се съблечете дотолкова, че да стане ясно, че не носите оръжия.

Тя преглътна тежко и свали старата износена туника и панталоните. След това погледна към Скелин, предизвиквайки го да я накара да свали и семплото бельо, което жените от Гилдията носеха под мантиите си. Откъм екипажа се дочуха тихи подсвирвания, но те утихнаха веднага, щом Скелин ги погледна със сериозно изражение.

— Ритнете дрехите настрани и бавно се обърнете — нареди той. Тя въздъхна и се подчини. — Така, за начало искам да ме научите как да разчитам съзнания.

Лилия замръзна и изруга на ум. Ако възразеше, че сделката включва само черна магия, той щеше да се изсмее. Не се намираше в позиция да спори.

— Трябва ви някой, върху който да се упражнявате — каза му тя.

— Вие сте достатъчна — дойде отговорът, който очакваше.

Изпълни я неочаквано възхищение. „О, той не е глупав. Обмислил е всичко. Много по-добре от мен. Така и не се сетих, че ще поиска това. Ако го направя, той ще види всичко. Планът ми няма да се осъществи“.

— Досега не съм опитвала да обуча някой по този начин. — Не й беше трудно да прозвучи неуверено и напълно откровено. Тя не беше обучавала никого досега.

— Значи няма как да знаете дали ще се получи. — Той направи крачка към нея, после още една. „Време е да реша. Да му дам всичко, което иска, да се опитам да го убия с лечителство или да опитам моя план“. Тя потрепна, когато той се пресегна към нея, но се застави да остане неподвижна. Поглеждайки през рамо, срещна изплашения, гневен поглед на Аний, надявайки се, че не изглежда толкова неуверена, колкото се чувстваше.

„Дано се получи…“

Глава 27 Стари битки, нови оръжия

Когато Сония се измъкваше от имението в ранните часове на утрото, черното облекло й беше от полза, но сега, когато слънцето се бе издигнало високо в небето тя се открояваше сред бледите стени на сачаканската столица.

„Поне се намирам по-близо до центъра на града“.

На зазоряване тя си избра друго имение с кула, в което да се скрие. Вратата, през която се бе шмугнала, не беше заключена, но когато чу гласове някъде отвътре, тя установи, че къщата не е съвсем празна. Опита се да си тръгне, но един бърз поглед навън разкри група мъже, които вървяха бързо по улицата, затова тя отново се промъкна обратно, колкото се може по-тихо. Намери стълбището и се изкачи в кулата, като си каза, че ако чуе някой да се качва, може да се измъкне през някой от прозорците и да се спусне по покрива.