Кралицата на изменниците

Кралицата повдигна вежди.

— Да, така е.

— Но дали е правилно? — намеси се друг глас. Лоркин се обърна и видя Говорителката Лана. Тя изглеждаше смутена, но и решителна. — Остават само няколко часа до финалната битка, можеш ли да си позволиш да се довериш на някой, който не е роден Изменник?

Тивара се обърна да погледне свирепо жената, но Лоркин я хвана за ръката.

— Тя е права.

Савара кимна.

— Така е. И е абсолютно ненужно. След като Халана успя да научи всичко възможно за лечителството от Калия, двете с нея проведохме някои експерименти. — Лицето й се изкриви болезнено. — Преди няколко дни тя успя да открие как да изцелява умората. — Кралицата изпъна гръб и се обърна към Лоркин. — Но след като нея вече я няма, ще приема предложението ти. Ползата от него си заслужава, а ако доверието ми към теб се окаже лош избор, мястото ми може да бъде заето от подготвени хора. — Погледът й се отмести към нещо зад гърба му. — Идва поредният пратеник.

Лоркин се обърна и видя един изморен мъж, който си проправяше път към него, и го разпозна.

— Ивар! — възкликна той.

Мъжът се ухили.

— Лоркин. Надявах се да те видя поне още веднъж. — Той се обърна към кралицата и притисна длан към сърцето си. — Ашаките се събират на пътя към двореца и изглеждат готови за нападение.

Очите на Савара леко се разшириха и тя изпъна гръб.

— Време е. — Тя огледа стаята. — Съберете всички пред портата. Ще кажа няколко думи, след което… ще се изправим срещу враговете.

Лилия вървеше след шестия поред водач. Човекът я поведе през една задръстена малка уличка, която минаваше покрай няколко малки магазини, след това през друга, по-спретната, между две високи сгради. Уличката бе доста мрачна и тя се опита да не потрепне под погледите на група мъже, които се бяха облегнали на стените. Беше облякла протрити слугински дрехи и сигурно изглеждаше изморена, нервна и уязвима, както се и чувстваше.

Пътуването й бе започнало преди зазоряване. Водачите я бяха превели през целия град, през всички основни райони. В началото по улиците се виждаха съвсем малко хора, после само прислужници и работници, които трябваше да започнат от ранна утрин. Постепенно градските улици се изпълниха с народ.

Макар да бяха минали само няколко часа, тя имаше чувството, че са много повече. Лилия очакваше с нетърпение края на пътешествието си. Искаше размяната да е приключила. Но въпреки това се страхуваше да се изправи срещу него.

Беше будувала през по-голямата част от нощта и си представяше всички възможни начини нещата да се объркат. На няколко пъти беше заспивала и се събуждаше стресната от сънищата, в които Аний я зовеше, но не можеше да чуе отговора й. Сънищата я накараха да настръхне и тя си спомни за разговора, който бяха провели предишната вечер с Ротан, Гол и Джона.

„Сония веднъж убила ичани с лечителската си сила — й беше казал Ротан. — Той я обгърнал с щита си, защото я смятал за твърде слаба и не осъзнал, че лечителската й сила може да проникне през естествената бариера на тялото. Тя спряла сърцето му. Но ще е по-добре да не убиваш Скелин, дори той да успее да избяга, защото така ще имаме възможността да го хванем и да открием кои са съюзниците и източниците му. Но ако нямаш друг избор…“

За да убие с лечителска магия, Лилия трябваше да докосне кожата на Скелин и да има време да проникне в него с ума си. Ако той я усетеше, щеше да я отблъсне с лекота. Ичаните не знаеха нищо за лечителската магия, а Скелин я познаваше. Щеше да прояви подозрителност към всеки неин опит да го докосне, в случай че реши да използва черна магия.

„Не. Моят план е по-добър. Не много по-добър, а и трябва да пренебрегна факта, че нямам представа дали ще се получи“.

Собственият й щит щеше да й навлече присмеха на всеки новак, но не заради слабостта му. Беше й нужно доста време, за да свикне да не прикрива използването на магия, давайки възможност на Ротан да я усеща. Магьосникът се намираше някъде в центъра на града. Той предположи, че ако го забележат из града, хората на Скелин ще се досетят, че може да проследява Лиля, затова реши да изчака заедно с Гол, докато тя не им подскаже, че ще се срещне със Скелин. Тогава той щеше да се приближи, без да привлича внимание, така че ако нещо се обърка, да стигне навреме до нея, за да й помогне.

Лилия усещаше ума на Гол с крайчеца на сетивата си. Двамата с Ротан се намираха в стаята на малка къща, собственост на някакъв приятел на магьосника. Доста приятна къща, съдейки по впечатленията, които улавяше у Гол. Умът му бе непрекъснато отворен за нейния и тя лесно забравяше, че той не може да вижда в нейния и тя трябва се обърне специално към него, за да могат да общуват.

Когато излезе от уличката, Лилия се поколеба, надушвайки вонята във въздуха. Тя се огледа и стомахът й се сви от притеснение. От всички страни се простираха доковете.

Водачът й забеляза, че е спряла и нетърпеливо й махна. Лилия си пое дълбоко дъх и тръгна след него по дългия кей. Двамата си проправяха път между натрупаните стоки и суетящите се докери. От двете й страни леко се поклащаха кораби. Когато водачът я поведе по кея, тя оформи въпрос в съзнанието си.

— Гол! Ами ако ми каже да се кача на кораб?

След кратка пауза Гол отговори:

— Ротан каза, че ще си помисли.

След като подминаха четири кораба, водачът спря пред дъска, която водеше към един морски съд и й го посочи. Тя погледна към кораба. Екипажът му я гледаше очаквателно.

— Изглеждат готови да отплават. Какво да правя?

— Качи се на борда. Може да имаш само една възможност да спасиш Аний — отвърна Гол.

Което беше по-добре от никаква възможност. Тя си пое дълбоко дъх, изпусна го и тръгна по дъската. Никой не й проговори. Щом се качи на палубата, екипажът се захвана за работа.

„Как ще ме последва Ротан? Гилдията има ли кораб? Дали ще може да го използва, без да съобщи на Висшите магове какво правя?“

Тя тръгна по палубата, оглеждайки лицата на хората. Скелин не беше тук. Нито пък Лорандра. Нито Аний. Екипажът сигурно щеше да я отведе при Скелин — но колко далеч се намираше той? Едва ли беше в друга държава. Пътят дотам траеше три седмици.

Тя си представи как щеше да се почувства, ако бе сама млада прислужница, обградена от тези груби мъже. Лицата им обаче не бяха цинични, а студени. Те избягваха погледа й. Никой не й обръщаше внимание и всеки отстъпваше встрани, когато тя минаваше покрай него.

А това се случваше често. Палубата не беше много голяма. Не и на кораб, който бе предназначен за превоз на стоки, а не на хора. Тя се отдалечи на място, където нямаше да пречи на екипажа. Оттам наблюдаваше как корабът се отдалечава от кея, излиза от Пристанището и се отправя навътре в морето.

Палубата се разклати под краката й и на Лилия й се наложи да се хване за парапета. Наоколо се движеха други кораби, които плаваха нагоре или излизаха от река Тарали, но нейният кораб постепенно се отдалечаваше от тях. От всички с изключение на един, чиито платна бяха спуснати. Мъжът, който даваше заповедите — тя реши, че това е капитанът — посочи към него.

Лилия се взря в мъничките фигури на палубата на другия кораб. Постепенно започна да различава подробностите по-добре. Сред хората се забелязваха трима, които стояха в групичка до парапета. Скоро успя да види, че единият е мъж, а другите двама — жени. Първо разпозна Аний. Как нямаше да я разпознае? „Мога да я позная по сянката. По присъствието. — Сърцето й се сви. — Не трябва да обърквам нищо. Тя ще умре. Може би трябва да зарежа плана си и да изпълня нарежданията на Скелин. Но дали той наистина ще я пусне, ако го направя? Няма ли да я задържи и да ме принуди да остана и да го науча на всичко, което знам за магията?“