Кралицата на изменниците

Минаха няколко часа и единственият звук, който долови от долния етаж, бе доста приглушен. Прозорците на кулата бяха отворени, сигурно за да пропускат хладния сутрешен ветрец. От улицата се чуха стъпки и още гласове, но като цяло градът беше тих.

Прозорците гледаха към улицата и към морето от покриви. „Изкушавам се да се измъкна и да си намеря по-добро място за наблюдение. Но рискът да ме видят е голям и не си заслужава. Не знам къде ще се проведе битката. — Започнеше ли, щеше да се вдигне шум, който да й подскаже местоположението. — Тогава ще успея да се промъкна дотам. Може би по покривите, както някога правехме със Сери, когато бяхме още деца от копторите…“

— Оттук не се вижда по-добре — разнесе се глас зад гърба й.

Тя подскочи и се обърна. До стълбите, със скръстени ръце, стоеше Регин. Смущението, че е била открита, и егоистичното облекчение, че той е при нея, бяха последвани от загриженост и раздразнение.

— Регин! — изсъска тя. — Какво правите тук?

Той сви рамене и отпусна ръцете си.

— Последвах ви, разбира се, макар че през последните няколко часа бях принуден да се крия на долния етаж от хората. Между другото, те си тръгнаха.

— Казахте, че няма да идвате с мен. Споразумяхме се.

— Излъгах. — Той отново сви рамене и се отдалечи от стълбата. — Знаех, че няма да приемете силата ми, ако не се съглася да остана там. Пък и вие също излъгахте. Казахте на Изменниците, че няма да мърдате оттам.

— Това е друго. Трябва да разчитам, че магьосниците от Гилдията държат на думата си. А те си тръгнаха, без да ни кажат.

— Според мен Гилдията едва ли ще покаже предпочитания към действията ви, с които можете да превърнете Изменниците в наши врагове, а ще накаже мен, защото съм пренебрегнал нарежданията ви. Опитвам се само да ви защитя.

Тя сложи ръце на хълбоците си.

— Не можете. Ако ни нападнат, аз ще трябва да ви защитавам. Вие сте просто поредния човек, за който трябва да се притеснявам. Заради вас могат да убият и двама ни.

Той се усмихна, без да се притеснява от бруталната й откровеност и тя се зачуди дали не я привлича точно това, че изобщо не се страхува от нея.

— Защитата на един човек няма да отнеме повече енергия от защитата на двама. — Той погледна през прозореца, а тя не се сдържа и го последва. — Дали Денил е вече на мястото?

Сония бръкна в джоба си, за да потърси пръстена на Оусън.

— Не знам.

— Още ли не сте се свързали с Оусън?

— Говорихме по-рано. Нищо не се случва. Не исках да държа пръстена на ръката си за в случай, че някой се изкачи по стълбището, а аз съм твърде разсеяна, за да го усетя.

— Вече няма нужда да се притеснявате за това. Аз ще пазя. — Той се засмя. — Видяхте ли? Все пак имате нужда от мен.

Сония преглътна хапливия си отговор, намери пръстена и го извади. Сложи го на пръста си и потърси съзнанията на Оусън и Денил.

Денил надникна иззад ъгъла на сградата, огледа улицата и с облекчение разбра, че тя е пуста. Той махна с ръка на Тайенд и Мерия, излезе и забърза напред. Стъпките и дишането им му подсказаха, че го следват отблизо.

Засега единствените хора, които бяха видели в града, бяха роби и карета, управлявана от мъж, който също бе облечен като роб. Всички бързаха. Всички се отдалечаваха от центъра на града, накъдето се придвижваха Денил и спътниците му.

За нещастие онова, което правеше дома на Ачати подходящ, го правеше и опасен — близостта му до пътя, който водеше към двореца. Приближаването до мястото на битката означаваше приближаване до същите онези хора, от които бяха предупредени да се пазят.

„Но щом се озовем вътре, всичко ще е наред. Щом влезем и се изгубим от погледите им“.

Той знаеше, че имението на Ачати се намира на престижно място, но никога не беше влизал в стаите, които гледаха към пътя. Господарската стая и частните апартаменти обикновено заемаха централно място и нямаха прозорци. Сачаканците предпочитаха уединението и спасението от жегата, пред хубавия изглед.

Той стигна до една голяма улица — която се съединяваше с пътя към двореца. Къщата на Ачати се намираше на ъгъла. След като се убеди, че улицата е пуста, той поведе останалите към ъгъла. Опитваше се да върви тихо и бързо, придържайки се към стената. И въпреки това потракването на магьосническите ботуши отекваше навсякъде.

Денил отбеляза, че обувките на Тайенд издават само леко потупване. Но като компенсация на това, копчетата и закопчалките на украсения му дворцов жакет потракваха и звънтяха при всяко негово движение. Шумът обикновено не се забелязваше, но в зловещата тишина отекваше като… Денил се намръщи, опитвайки се да се сети за подходящо сравнение. „Като дрънчене на прибори за хранене“.

От другата страна на улицата се отвори врата и той замръзна на мястото си. Чу как Мерия спира и с крайчеца на окото си забеляза, как Тайенд се хвърля настрани, за да се скрие, но беше твърде късно. Появи се някакъв мъж, вдигна глава и се спря, щом ги забеляза.

Ашаки. Сърцето на Денил заблъска в гърдите му. Мъжът ги погледна, изправи се и забърза към тях.

— Да бягаме ли? — попита тихо Мерия.

Денил поклати глава. Бягството щеше да ги направи да изглеждат виновни. Страхът щеше да покаже, че имат причина. Той си припомни занятията по воински умения отпреди много години. „Няма как да разберете колко е силен другият магьосник, нито той може да прецени вас. Увереността му ще ви даде повод да смятате, че той е по-силен, дори ако всички доказателства сочат обратното“. Следвайки примера на мъжа, той също се изправи и тръгна напред да го посрещне.

Денил прецени, че мъжът е на около шейсет години. В косата му се забелязваха сиви кичури, а типичната сачаканска ъгловатост бе смекчена от дебелина.

— Вие сте Посланиците от Дома на Гилдията? — попита бързо мъжът. Той беше напрегнат, отбеляза Денил. „Мога да се възползвам от това“.

— Точно така — отвърна бавно и с официален тон той. — Аз съм Посланикът на Гилдията Денил. — Той посочи към Тайенд. — Това е Елийнският посланик Тайенд. А това… — Денил се обърна към Мерия.

Мъжът го прекъсна.

— Защо не сте в Дома на Гилдията? Знаете ли какво ще се случи всеки момент? Можете да се озовете в центъра на магьосническа битка!

— Осведомен съм за положението — увери го Денил. — Уверявам ви, че нямаме намерение да…

— Тогава защо сте тук?

— Предложиха ни по-безопасна алтернатива от Дома на Гилдията. — Поне това беше истина. Ачати му беше казал, че ги очаква кораб.

Мъжът се намръщи.

— Тук ли? Близо до двореца. Как може да е по-безопасно?

Денил сви рамене.