Кралицата на изменниците

Гларин отстъпи встрани и леко се поклони на Болкан. Сония погледна към високия водач на Гилдията. Той я изгледа с познатото леко изненадано изражение. „Сякаш му е толкова трудно да мисли за мен като за Висш маг, колкото на мен ми е трудно да мисля за него като за Върховен повелител. Макар Болкан да е способен водач, в сърцето ми само Акарин е подходящ за тази титла“.

Тя пое ръцете и силата му, след което бавно се изредиха и останалите Висши магове. Всички, с изключение на Калън. Оусън бе решил, че в края на Съвета неколцина магьосници трябва да са запазили цялата си сила. Когато и последният Висш магьосник отстъпи встрани, Сония се обърна към залата.

И сърцето й спря.

Всички кресла бяха празни. Магьосниците се бяха събрали в средата на залата и чакаха. „Е, възможно е онези, които не искат да са доброволци, вече да са се измъкнали навън“ — помисли си тя. Но тълпата, която я чакаше, беше твърде голяма, за да са избягали много.

Сония осъзна, че е спряла да диша и когато първият магьосник пристъпи към нея, тя си пое дълбоко дъх.

Регин. Когато протегна ръце към нейните, в очите му проблесна неочаквано веселие.

— Наистина не знаете колко много хора ви уважават, нали? — промърмори той, докато й изпращаше енергията си.

— Да ме уважават? — Тя поклати глава. — Те не го правят заради мен. Правят го заради един от другарите си магьосници и заради Киралия.

— Това също — призна той. — Но не само.

Регин й отдаде много енергия. Или поне изглеждаше така. Тя го гледаше как се отдалечава, търсейки признаци за физическо изтощение, притеснена, че той ще бъде изморен когато по-късно вечерта потеглят на път, но напред пристъпи следващият магьосник и тя трябваше да се обърне към него.

После дойде следващият и следващият. Лечители, воини, алхимици. Мъже и жени. Стари и млади. Магьосници от Домовете и от другите съсловия. Всички те изричаха по някоя дума, пожелаваха й успех, изразяваха надежда, че с Лоркин се отнасят добре и че той ще бъде освободен, дори я предупредиха да внимава за ичани, когато прекосява пустошта и да се постарае да се върне жива и здрава. Поразена и изненадана, тя се опитваше да изглежда спокойна и горда. Внезапно я връхлетя тъга, когато си спомни едно друго време, когато също стоеше в тази зала, а край нея се изреждаха магьосниците. Тогава те късаха нейната мантия и тази на Акарин и изричаха ритуалните думи на прогонването.

„Защото ние овладяхме черната магия, за да защитим Киралия. Колко много неща са се променили“.

Когато поредният магьосник отстъпи встрани и Сония установи, че няма повече чакащи, тя почувства ужасна умора и облекчение. Едва не се разсмя на глас. Приемането на повече енергия би трябвало да я прави по-силна, а не да я изморява. Сония се съсредоточи върху силата в себе си и установи, че тънка нишка от енергията успява да се измъкне от контрола й. Спомняйки си инструкциите на Акарин, тя подсили бариерата върху кожата си и усети как изтичането спира. След това отново се съсредоточи върху силата в себе си.

Единственият начин да разбере колко силна е станала, бе да прибави броя на магьосниците, които бяха отдали енергията си. Тя нямаше представа дори колко е силен средностатистическият магьосник в Гилдията. „Не съм съхранявала толкова много сила от ичанското нашествие насам, когато бедните ми предложиха силата си в подготовка за предстоящата битка“.

Оусън все още стоеше до нея. Залата се беше изпразнила и вътре бяха само те двамата, Регин и Ротан. Гонгът прозвъня, обявявайки края на Съвета, макар повечето магьосници да не присъстваха, за да го чуят.

— Кое време е? — чу се тя да казва.

Оусън се замисли.

— Мисля, че неотдавна чух гонга на Университета.

Сония го погледна изненадано.

— Толкова късно? — Тя се обърна към Регин. — Почти е дошло времето да товарим каретата.

— Разполагате с още няколко часа. — Оусън се усмихна. — Преди да тръгнете, трябва да се нахраните добре.

Сония усещаше свития си стомах.

— Не съм сигурна, че ще мога.

— Това ще разочарова всички.

Тя го погледна намръщено.

— Защо?

Той се усмихна още по-широко.

— Висшите магове са приготвили прощална вечеря в банкетната зала. Нали не смятахте, че ще ви пуснем, без да се сбогуваме?

Тя го погледна с изумление. Оусън се изкиска.

— Хайде, всички са се събрали във Вечерната зала на по питие и чакат да се присъедините към тях.

Глава 7 Различен подход

Тук таванът е нестабилен — каза Аний. Сери погледна нагоре, забеляза пукнатините в стените и леко хлътналия таван. През него се подаваха тънки корени — сигурно на дървото, което растеше отгоре.

— Ако се наложи да го използваме като маршрут за бягство и Лилия е с нас — продължи Аний, — можем да я накараме да го срути, след като се отдалечим достатъчно, и така да спре онези, които ни преследват. Или можем да го нагласим да се срути. Лилия ще го поддържа с магия, докато монтираме тежестите и въжетата, за да можем да го задействаме от по-далечно разстояние.

Сери кимна. „Харесва ми начинът, по който мисли“.

— Ще я помолим.

— Така, накъде отива това? — Аний се ухили и премина покрай нестабилната отсечка, повеждайки Сери надолу по все по-повредения проход. Той не свършваше с изход, а с дърво, което бе пропаднало през тавана и блокираше пътя. През дупката между два големи корена проникваше слаба сивкава светлина. Тухли и чакъл, пригладени от струпалите се върху тях пръст и мъхове, образуваха неравен наклон, по който изпълзя Аний.

Тя надникна навън, после се обърна към Сери и му махна. Той се изкачи внимателно при нея, двамата си смениха местата и Крадецът надникна през дупката.

Заобикаляше ги гората, озарена от сутрешната светлина. Той въздъхна, припомняйки си как преди много години беше превел Сония през гората на Гилдията — още преди тя да бъде заловена от магьосниците — така че момичето да може да наблюдава практикуването на магия и евентуално да се научи как да контролира силата си. Нищо не се беше получило, разбира се. Само друг магьосник можеше да научи ученик как безопасно да се справя с магията си. Но тогава те още не го знаеха.

„Толкова много неща се промениха — помисли си Сери, — но за щастие гората все още си е на същото място“. Той угаси фенера си и го остави на земята, след което се изкатери през дупката. Аний го последва.

— Според теб къде в Гилдията се намираме? — попита го тя шепнешком.

Той сви рамене.

— Сигурно някъде на север от сградите, тъй като южната част е доста по-висока от тукашната.

— Жилищата на прислужниците са на север.

— Да.

— Там можем да открием разни изхвърлени неща. Мебели. Одеяла.

— Може.

Сери се отдалечи от дървото, обърна се назад и бавно го заобиколи, опитвайки се да запечата образа му в съзнанието си. Никой от тях двамата не можеше да се ориентира в гора и на него му беше пределно ясно, че лесно могат да се изгубят и повече да не открият дупката към тунела. За щастие дървото изглеждаше малко по-различно от останалите, благодарение на това, че бе наполовина мъртво, отчасти потънало в земята и наклонено под ъгъл.

Сери се обърна и пое между дърветата, като броеше стъпките си. Той отбеляза, че се спускат надолу. Знаеше, че зад Вътрешната стена земята започва да се издига до над сградите на Гилдията, затова предположи, че се движат на запад. След няколкостотин крачки той установи, че е сбъркал. Склонът се засече с друг и в падината между тях течеше малко поточе. „О, добре, поне потокът е нещо, което можем да следваме. Така ще ни отведе в подножието на хълма“. Той отбеляза мястото с няколко камъка, подредени в кръг, и линия, която сочеше към мястото, откъдето се бяха появили, след което двамата тръгнаха надолу по потока.