Кралицата на изменниците

— И това не мога да направя, ваше величество — отвърна Денил.

Кралят се облегна назад.

— Тогава се върнете, когато можете. — Той махна с ръка. Денил схвана намека, поклони се и отстъпи заднешком на подходящо разстояние, преди да се обърне и да си тръгне.

„Поне този път успях да видя краля — помисли си той, докато чакаше каретата. — Отказът от владетеля е далеч не толкова обиден, колкото отказа от лакея му“. Той се зачуди кой ли ще го приеме на следващия ден, или вече ще започнат да му отказват достъп до двореца.

Когато каретата се върна в Дома на Гилдията, той сам си отвори вратата, преди някой роб да успее да го направи. Въздухът навън бе горещ и сух, и той с облекчение потъна в хладната вътрешност на къщата. Запъти се към стаите си, но преди да стигне до тях, в коридора се появи Мерия.

— Как мина? — попита тя.

Денил сви рамене.

— Все същото, само че този път бях удостоен с кралския отказ.

Тя поклати глава.

— Горкият Лоркин. Дано е добре.

— Има ли някакви новини от приятелките ви?

— Не. Те казаха, че правят каквото могат, за да накарат ашаките да възразят срещу затварянето на киралийски магьосник, но за това е нужно доста време и не бива да се прибързва.

Денил кимна.

— Добре… оценявам усилията им. Всички сме им благодарни.

Двамата стигнаха до входа към неговите помещения. Мерия го погледна със загрижено лице и го потупа по ръката.

— Правите всичко, което е по силите ви — каза му тя. — Поне всичко, което ви позволяват да направите.

Той се намръщи.

— Значи смятате, че не мога да направя нещо повече? Нещо, което бих могъл да направя, но Гилдията ме възпира? Нещо, за което все още не сме помислили?

Тя отвърна поглед.

— Не… нищо, което да не включва опасността от влошаване на положението, ако случайно се провалим. Гладен ли сте? Тъкмо мислех да накарам Вай да направи нещо за хапване.

„Каква ли е тази опасна идея? — зачуди се Денил. — Дали да не я попитам?“

— Да — отвърна той. — Но не веднага. Бих искал първо да се свържа с Разпоредителя.

— А аз ще си взема нещо. — Тя тръгна по коридора и се изгуби зад ъгъла.

Сачаканецът, който го разпитваше, се появи едва няколко часа след закуската. Този път донесоха храна — някаква клисава каша от смляно зърно. Почти невидимият знак, нарисуван с вода върху подноса, го убеди, че не е отровна.

Стомахът на Лоркин изкурка неприятно, когато сачаканецът и помощникът му го поведоха в съвсем различна посока. Мъжът избра друг коридор и спря пред друга врата, но стаята не се различаваше особено от предишната. Обикновени бели стени обграждаха три износени стари стола.

Сачаканецът седна и посочи с жест другия стол на Лоркин, после се обърна към помощника си и му кимна. Мъжът излезе от стаята. Лоркин се подготви за въпросите.

Такива не последваха. Сачаканецът се огледа, после сви рамене и се загледа в младежа с разсеяно изражение. Когато помощникът се върна, той водеше със себе си една робиня. Тя се хвърли на пода пред седналия ашаки. Лоркин се опита да запази неутрално изражение, да скрие вълната от омраза към робството, която го бе връхлетяла при нейното раболепие, което сачаканецът очакваше като нещо напълно нормално.

— Стани — нареди той.

Жената се изправи срещу него с превити рамене и наведени очи.

— Погледни го. — Мъжът посочи към Лоркин.

Жената се обърна, без да вдига очи. Лоркин осъзна, че тя е красива — или щеше да бъде, ако не се бе вцепенила от ужас. Дълга, лъскава коса очертаваше изящни скули и брадичка, и за миг сърцето му подскочи при спомена за Тивара, който го изпълни с копнеж. Но ръцете на тази жена, колкото и да бяха грациозни, трепереха, а тъмните й очи се кокореха. Очевидният й страх накара стомаха му да се свие. Тя очакваше да се случи нещо лошо.

— Погледни го. Не гледай настрани.

Тя вдигна очи към лицето му. Лоркин се насили да не отмества поглед. Ако го направеше, знаеше, че по някакъв начин сачаканецът щеше да го накара да съжалява. Той потърси в изражението й някакъв сигнал, нещо, което да му подскаже, че може да е Изменница. Но единственото, което откри, бяха страх и примирение.

„Тя очаква болка или нещо по-лошо. Единствените роби, които видях тук долу, носеха разни неща. Защо една красива млада жена ще дойде тук, без да върши някаква слугинска работа?“

На толкова красива робиня никога нямаше да й възлагат изцяло физически труд.

Той усети, че му се повдига. Отново се сети за Тивара и за онова, което е била принуждавана да прави като част от шпионирането й. Тя също бе твърде красива, за да не привлича точно този тип внимание от господарите си.

„Все пак когато се видяхме за пръв път, тя очакваше от мен да я вкарам в леглото си“.

Сачаканецът се изправи. Той хвана жената за ръката и я придърпа към себе си. После постави едната си ръка на украсената ножница, която всички ашаки носеха на кръста си и бавно извади камата си. Лоркин затаи дъх, когато ножът се озова до гърлото на жената. Тя стисна здраво очи, но не се възпротиви.

Лоркин понечи да каже нещо, но думите заседнаха в гърлото му. Той знаеше какво възнамерява да направи сачаканецът и защо. „Ако кажа нещо в нейна защита, ще умрат още много. Ако тя е Изменница, няма да поиска от мен да предам народа й“. Той преглътна тежко.

Ножът не преряза гърлото й. Вместо това сачаканецът го плъзна под едната презрамка на роклята й и преряза плата. Хвана жената за едното рамо и я дръпна встрани — облеклото на робинята се разпра, оставяйки я гола, само по набедрена превръзка. Изражението на лицето й не се промени.

Мъжът върна камата в ножницата й, погледна през рамо към Лоркин и се усмихна.

— Ако случайно ти се прииска да говориш, не се колебай — каза той, размърда пръсти и ги сви в юмрук. Помощникът му се изсмя.

След това двамата се захванаха за работа.

Глава 8 Взаимно разбирателство

Лилия остави книгата, върху която не успяваше да се съсредоточи, огледа стаята на Сония и въздъхна.

Макар през повечето време Сония да отсъсташе или да спеше, след като замина за Сачака, стаята и изглеждаше странно празна. Внезапно Лилия почуства остро самотата си и това, че никой — поне немагьосник — нямаше да я посети.