Кралицата на изменниците

Регин я наблюдаваше с почти гузен интерес. „Сигурно много хора искат да ми зададат този въпрос“ — помисли си тя.

— Когато вече бях готова, като че ли никой не се интересуваше — продължи тя. — Мъжете на моята възраст не бяха преодолели предразсъдъците си към магьосниците от нисшите съсловия, а онези, които бяха като мен, бяха още твърде млади. И всички се плашеха от черната магия. Някои от Висшите магове ми намекнаха, че според тях наличието на съпруг ще бъде слабост, от която някой може да се възползва — като че ли Лоркин не съществуваше. Той беше другата причина. Винаги ревнуваше от другите мъже в живота ми.

Регин се намръщи.

— Какво… — Той се поколеба и поклати глава.

— Да?

Мъжът се намръщи.

— Какво ще направите, ако крал Амакира заплаши Лоркин?

Сония не очакваше смяната на темата и сърцето й се смрази.

Тя си пое дълбоко въздух и го изпусна бавно, преди да отговори.

— Ще посоча, че Лоркин е човекът, който е информиран за Изменниците, а не аз. Ще бъде много по-благоразумно да измъчва мен, за да накара Лоркин да говори.

Регин зяпна изненадано, после преглътна.

— Дали е мъдър ход да вкарвате в главата на един крал мисълта за измъчване?

Тя сви рамене.

— Сигурна съм, че тази мисъл му е хрумнала в мига, щом е научил за моето отпътуване. Ако е готов да измъчва мен, значи е захвърлил всякакви съображения за противопоставянето на Гилдията и Обединените земи. Но тогава така или иначе няма да имаме никаква възможност да върнем Лоркин у дома.

Тя се изпълни с отчаяна гордост, че не позволи на гласа си да потрепери при последното изречение, макар да бе близо до това. „Щом успях да го постигна, може би ще успея да скрия и чувствата си от сачаканците и Изменниците“.

— От все сърце се надявам да не се стигне до това — каза прочувствено Регин.

Тя кимна утвърдително. Ако крал Амакира бе готов да я измъчва, значи Регин също нямаше да е в безопасност.

Той се премести на седалката си, озова се срещу нея и протегна ръце.

— Мина цял ден от Съвета и силата ми се възстанови. Трябва да приемете енергията ми още сега, преди да сме стигнали до страноприемницата.

Тя го гледаше, изпълнена с неохота. „Това е абсурдно. Не бива да се колебая да приемам енергия, която ми е предложена доброволно, при положение, че ми е позволено и може да се окаже необходима“. Сония осъзна, че по време на Съвета не бе изпитвала такива угризения. Защо усещането при използването на черна магия срещу друг човек насаме беше толкова неловко… интимно. „И забранено. Може би защото единствения друг път, когато го бях правила насаме, беше с Акарин“.

Регин я гледаше, повдигнал озадачено вежди. Сония си пое дълбоко дъх и хвана ръцете му. Почувства как енергията потича към нея и започна да струпва в себе си.

— Съжалявам. Не съм свикнала да го правя — каза му тя, поклащайки глава.

Той кимна.

— Разбираемо е. Толкова време ви е било забранено. Всъщност дори се чудех дали не сте забравили как се прави, след всичките тези години. — Устните му за миг се разтеглиха в шеговита усмивка.

Сония успя да му се усмихне в отговор.

— Де да беше възможно.

— Чисто е — каза Гол.

Сери кимна. Той бе изпратил Гол напред, за да провери дали стаята им все още е неоткрита. Трудно се отказваше от стария навик да проявява предпазливост. Вдигнаха багажа си и го пренесоха по проходите до стаята. Сери остави двата очукани стари столове, Аний пусна двете бали сено, които носеше на раменете си, а Гол хвърли вързопа чували до сандъка, който беше използвал за сядане.

След това те извадиха от джобовете си плодовете, зеленчуците и всички други предмети, които бяха отмъкнали от фермерските колиби. Сери погледна към Гол, който остави и една макара с груб конец.

— Това пък къде го намери?

Гол сви рамене.

— В една от колибите. Имаше цяла кошница такива, затова реших, че никой няма да забележи, ако отмъкна едно. Както и това…

— Той разтвори палтото си и на вътрешната му страна бе забита една дълга, изкривена игла. — Ако ще правя дюшеци, ще имам нужда от нея.

Сери погледна неуверено приятеля си.

— Ти ли ще правиш дюшеци?

— Аний каза, че не може да шие.

— Нима? — Сери се усмихна на лъжата на дъщеря си. — А ти можеш?

— Достатъчно, за да се справя с това. Някога помагах на баща ми да кърпи платната. — Гол ловко вкара края на конеца в ухото на иглата.

— Ти си човек със скрити достойнства, Гол — рече Сери. После седна на един от столовете и с усмивка си припомни похода им до фермата. Предположението им, че в колибите живеят прислужници, се бе оказало невярно. Вътре нямаше никой. Макар да можеха свободно да обикалят, тримата се бяха погрижили да не оставят никакви следи от присъствието си и бяха взели само неща, от които имаше в излишък. Аний бе предложила да разместят останалите столове, сякаш някой ги бе взел за нещо, а после бе забравил да ги върне, и така да прикрият факта, че няколко липсват.

Аний посочи плодовете.

— Не са узрели — каза тя. — Малко им е рано. Трудно се виждаше в тъмното. Как смятате да сготвите зеленчуците?

— Взех само такива, които не се налага да се готвят — каза Гол.

Носът й се сбръчи от отвращение.

— Да ги ядем сурови? Не съм чак толкова гладна.

Той повдигна вежди.

— Някои са по-вкусни сурови, особено ако са пресни. Опитай.

Аний не изглеждаше особено убедена.

— Ще изчакам Лилия. Тя ще ги сготви с магия.

— Може не винаги да успява да ни носи храна — напомни Сери на дъщеря си. — Колкото по-рядко идва, толкова по-малка е вероятността Гилдията да ни открие.

— Тогава трябва да намеря таен вход към кухните на Гилдията.

— Аний се изправи. — Отивам да проверя дали Лилия има нужда от помощ за носенето.

Гол поклати глава когато тя грабна лампата и излезе.

— Не знае какво изпуска — промърмори той.

Сери погледна към приятеля си.

— Надявах се да минат доста повече от три дни преди вие двамата да започнете да си лазите по нервите.

— Може да нямаме друга възможност да… — Гол млъкна, щом вдигна глава и видя изражението на Сери. Устните му се изкривиха в усмивка. — Да. Ще се опитам да не го правя. И тя не обича да живее под земята.

— Така е — съгласи се Сери. Дочувайки някакъв звук, той се надигна и отиде до вратата. До него достигнаха високи гласове, макар да не можеше да чуе какво точно казваха. — Като че ли Лилия вече идва.

Той седна отново на стола си и зачака пристигането на момичетата. Лилия носеше обичайната лакирана кутия, този път пълна с питки хляб, натъпкани с пикантно месо и курабийки със семена.