Кралицата на изменниците

„С изключение на Калън, разбира се, ако не се появя на време за занятия, но той едва ли ще тръгне да ми гостува“.

Аний можеше да се промъква нощем през тайния вход в стените, но сега, когато тя, Сери и Гол живееха под Гилдията, много по-безопасно бе Лилия да ги посещава. Винаги съществуваше опасност някой да открие Аний в апартамента на Сония и да се усети, че не я е видял да влиза през вратата.

Единственият човек, който редовно посещаваше Лилия, беше Джона, прислужницата на Сония и нейна леля. Тя идваше два пъти дневно, за да носи храна. „Но освен това идва и след като отида на занятия, за да почисти“ — помисли си Лилия, спомняйки си как при връщането си от училище установяваше, че всичко е подредено. Обикновено след вечеря Джона отиваше в стаята на Сония, за да смени спалното бельо и да вземе мантиите за пране, но го правеше само защото Сония работеше нощем в болниците.

Лилия погледна към отворената врата на стаята си и забеляза чантата, в която носеше книгите и тетрадките си. Сега тя беше пълна с храна, която бе взела от Столовата, малко сапун и чисти кърпи от Банята, които щеше да отнесе на приятелите си. Освен това носеше новини от Калън, но докато не пристигнеше Джона с вечерята, Лилия нямаше да може да се измъкне.

Междувременно тя се опитваше да учи. Момичето погледна към книгата в ръцете си. Така и не успя да си навакса с уроците, които бе изпуснала като затворничка в Наблюдателницата. Ако изостанеше още повече, учителите щяха да й обърнат внимание.

„Щом Сери, Аний и Гол се настанят, ще мога да се захвана сериозно с училището — каза си тя. — Може би ще уча през целия следващ волник. Ако довечера планът ми се осъществи, ще има едно нещо по-малко за което да се притеснявам“.

Мислите й бяха прекъснати от почукване на вратата. Тя се изправи в случай, че беше магьосник, и отвори вратата с магия. За нейно облекчение в стаята връхлетя Джона. Макар и натоварена с лакираната кутия и един голям буркан, жената успя да се поклони, преди да остави всичко на масата.

— Добър вечер, лейди Лилия.

— Добър… вечер. — За голямо нейно разочарование в кутията имаше само една купа с гъста супа и една питка хляб, както и десерт със сметана. „Но разбира се. Защо да носи повече, когато тук вече има само един човек“. Което означаваше, че планът й непременно трябваше да проработи.

— Какво има? — попита Джона.

— Аз… просто се надявах, че Аний ще ме посети тази вечер.

Лилия беше изненадана, че Джона вече знае чия дъщеря е Аний и е научила за тайния проход до стаите на Сония, но после разбра, че жената е леля на Сония. Това определено обясняваше как Джона може да държи тон на Сония насаме, без да се страхува от положението й в Гилдията.

Жената се усмихна и извади храната на масата.

— Напоследък минава доста често.

Лилия кимна.

— Поне тук е в безопасност.

— И си похапва добре — додаде Джона и се изправи. — Ще отида да донеса нещо и за нея. Нещо вкусно, макар и студено, за да може да го вземе със себе си, ако случайно е вечеряла.

— Може ли… — Лилия се намръщи. — Може ли да носиш по нещо всяка вечер? Дори да не го изяде, има и други, на които би могла да помогне. Аз бих могла да помогна. И… ще донесеш ли и масло за лампи, за да не й се налага да върви в тъмното?

Джона кимна.

— Разбира се.

— И… Дано не искам твърде много… Какво прави Гилдията със старите постелки и мебели?

Прислужницата повдигна вежди.

— Повечето мебели не се чупят често. Толкова добре са направени, че траят стотици години. Ако нещо се счупи, го поправяме, и ако не е достатъчно добро за магьосниците, го даваме на прислугата. — Тя сви рамене. — Същото е и със старите постелки. А когато са твърде протрити, стават за парцали. — Джона погледна към Лилия. — Но старите постелки са повече от мебелите. Ще видя дали мога да намеря няколко.

Лилия кимна.

— Благодаря ти. С удоволствие бих й купила някои неща, но не ми е позволено да излизам на пазар.

— Аз бих могла да ги купя вместо вас — предложи Джона, — стига да ми напишете на един лист какво искате.

— Имаш ли време за това? Сигурно си заета.

— Не толкова, колкото си мислите, особено когато Сония не е тук. Набавянето на разни неща за вас е част от работата ми.

— Ами… благодаря ти. Оценявам го.

Джона посочи купата.

— А сега започвайте да се храните преди да е изстинало, а аз ще ида да намеря нещо за Аний.

Когато вратата се затвори зад гърба на прислужницата, Лилия въздъхна с облекчение и триумф. Планът й се бе получил, макар да се чувстваше малко виновна заради думите си, че поисканото ще отиде за нуждаещите се хора, когато бе предназначено само за Сери, Голи Аний. „Но те се нуждаят от него“.

Лилия погледна към храната, която Джона й бе донесла, и реши да я изяде, а онова, което бе взела от Столовата, да занесе на Сери и Гол. Супата се пренасяше трудно, а и десертът сигурно щеше да се разсипе. Поне когато Джона видеше, че Лилия е изяла храната, която й бе донесла, нямаше да се тревожи, че момичето не се храни достатъчно — или че раздава всичко на нуждаещите се.

Докато се хранеше, тя си мислеше как малките, ежедневни неща са станали толкова важни. Сери, приятелят му и дъщеря му бяха на сигурно място в проходите под Гилдията, особено след като коридорът, който ги свързваше със стария Път на Крадците, беше затрупан, но такива обикновени неща, като доставянето на храна всеки ден, се бяха оказали трудни и рисковани. Ако не се налагаше ежедневно да им осигурява по нещо за ядене, присъствието им щеше да се скрие много по-лесно от Гилдията.

„Освен това ми се иска да направя и други неща, освен да им нося храна — помисли си тя. — Искам да им е удобно. Не мога да накарам Джона да им купи разни луксозни неща, защото ще събудя подозрението й. Освен ако… ако кажа, че са за мен…“

Тя привърши супата си, стана, взе лист, писалка и мастило и започна да съставя списък.

Сония се събуди, примигна и се учуди, че изобщо е успяла да заспи в поклащащата се карета. Когато погледна към Регин, видя, че е буден и я наблюдава. Той й се усмихна леко и учтиво отмести поглед.

„Колко ли време съм спала?“. Тя отмести паравана, който покриваше прозореца на вратата. Заобикаляха ги зелени хълмове, обагрени в златисто от късното следобедно слънце. „Като че ли доста. Горкият Регин. Сигурно през повечето време е бил буден и е умирал от скука“.

През първите няколко часа от пътуването им разговорът им се въртеше около разпорежданията, които бяха дали за уреждането на различни неща в тяхно отсъствие, за развитието и бъдещето на Лилия, за местата, където сигурно щяха да спират по пътя и за някои сведения, които им бяха дали за Сачаканското общество. Когато Регин започна да се прозява, тя му каза, че трябва да се опита да поспи. И накрая той бе заспал, положил глава върху пътническата възглавничка, облегната на стената на каретата. Пътищата в близост до града бяха по-гладки от останалите навътре в страната, затова той не се будеше често от разтръсквания.