Кралицата на изменниците

— Знам, че няма да ти е приятно да го кажа, но на мен тия не ми минават.

Денил вдигна глава и се намръщи, когато видя Тайенд да влиза в стаята.

— Откога ни подслушваш?

— Достатъчно дълго. — Тайенд отиде до съседния стол и се отпусна в него. — Нали не му вярваш?

Денил се замисли.

— На коя част?

— Че иска да ти е приятел само заради самото приятелство.

— Не знам.

— Нали не му се доверяваш?

Денил разпери ръце.

— Тук никога не е ставало дума за доверие.

Елийнецът повдигна вежди.

— Добре тогава. Може би трябваше да те попитам дали все още го харесваш?

Денил извърна глава и сви рамене.

— Все още не съм решил. Но при всички случаи ще продължа да изпълнявам заповедите си и да помагам на Лоркин.

Тайенд кимна.

— Знам. Признавам, че се притеснявах за теб, но под всичко това се крие твоето старо аз.

Денил се изпъна възмутено.

— Под кое?

Елийнецът се изправи и махна с ръка към Денил.

— Всичко… това.

— Направо съм смаян от яснотата на описанието ти — каза му Денил.

Тайенд отвори уста да каже още нещо, но отново я затвори и поклати глава.

— Няма значение. Връщам се в стаята си. Трябва да преговарям по едно търговско споразумение. Ти продължаваш ли да преписваш записките си?

— Да. Не. Пак ми свърши мастилото. Сигурно робите не са напълнили мастилницата тази сутрин.

— Всъщност снощи напълниха моята с последните запаси в Дома. Сутринта изпратих човек да купи още, но той се върна с празни ръце. — Лицето на Тайенд стана сериозно. — Не можах да разбера нищо от приказките му. Някой му го взел, но той твърдеше, че не знае кой, но така, както лъжат хората, когато искат да се разбере, че лъжат.

Денил се намръщи.

— Някой му го е взел? Крадец?

— Или някой, който работи за краля. Може би не искат да пишем документи.

Денил усети как го побиват тръпки.

— Или да правим преписи на изследователските ни записи.

— Не може да бъде. Откъде знаят, че се занимаваш точно с това?

— От робите — отвърна Денил.

Тайенд присви очи.

— Които няма как да знаят, че ти пишеш само за своите открития, а не за лоркиновите.

Денил въздъхна.

— Няма да мога да изпратя второто копие в Гилдията на сигурно място, нали?

— Може и да бъркам, че хората на краля са взели мастилото — рече Тайенд. После погледна замислено към Денил. — Или пък не. Може би ще е по-добре да заключиш записките си с магия, в случай, че на робите им е наредено да ти ги откраднат. — Той направи крачка към коридора, спря се и погледна назад. — Ще ти донеса моето мастило. Може би двамата с Мерия ще успеем да намерим още от сачаканските ни приятели.

Глава 10 Лош избор

Лоркин лежеше на твърдия, студен под и се опитваше да не слуша тежкото дишане на робинята. „Дори не знам името й“ — помисли си той. Определено трябваше да научи името на жената, която страдаше толкова много заради него. „Заради Изменниците“ — напомни си той. Но не намираше сили да я попита. Не и когато умишлено отказваше да я изцели.

Ако го направеше, сачаканците щяха отново да я наранят.

Ако не го направеше, жената щеше да умре. И тогава те щяха да намерят друг роб, когото да наранят.

Първоначално Лоркин смяташе, че ще е по-добре, ако пострадат по-малко хора, но когато се беше приближил до нея, тя му бе изсъскала да стои настрани. Реакцията й бе същата и когато той се опита да й обясни, че може поне да спре болката. Макар че не можеше да му попречи да я изцели, ако искаше да се спаси от участта си чрез бягство в смъртта, той трябваше да уважи желанието й. А може би накрая болката щеше да я пречупи и тя щеше да го помоли за помощ.

Денят му се стори много дълъг. Ужасите следваха един след друг. Понякога се чувстваше като затворен в безкраен кошмар. Сачаканецът като че ли не се изморяваше от работата си и използваше най-разнообразни методи, за да причини на жената максимална болка, причинявайки минимални щети на тялото й. Лоркин видя неща, които никога нямаше да забрави. Чу звуци, които щяха да го преследват до края на живота му. Усети миризми, които един цивилизован човек никога нямаше да усети.

Знаеше, че няма да може да заспи, но реши да положи усилия. Когато накрая се отказа от опитите, той просто се престори на заспал.

Откъм робинята се дочу накъсано съскане и Лоркин веднага застана нащрек. Каза си, че жената сигурно пъшка от болка, а не се опитва да привлече вниманието му, но скоро се дочуха същите звуци. Той бавно и неохотно се обърна към нея.

Тя лежеше на една страна, свита на кълбо, притиснала към себе си счупената си ръка. Очите й бяха широко отворени и го гледаха. Когато Лоркин срещна погледа й, устните й се размърдаха, и макар от тях да не се отрони нито звук, думите прозвучаха ясно, сякаш говореше в съзнанието му. И го накараха да се смрази.

Убий ме.

Той я погледна невярващо. Не, не невярващо. „Смъртта е единственото й убежище. Аз мога да спра болката, ако тя ми позволи, но това е само физическата част от мъчението. Не мога да прогоня ужаса, унижението и страха“.

Но…

Вътрешностите му се свиха на кълбо. „Не мога да я убия“. Вината го зачовърка отвътре и той се извърна настрани. „Аз съм виновен за всичко. — Локрин поклати глава. — Не. Не съм. Но не мога да се преструвам, че поне отчасти не съм виновен за онова, което се случва с нея. Ако можех да направя нещо…“

Нещо?

„Но аз никога не съм убивал. Не че няма да го направя, ако се наложи да защитя себе си или някой друг, но не е редно да убивам човек, който не се опитва да нарани никого“.

Устните й отново се размърдаха и повториха молбата.

Той си спомни думите на майка си отпреди много години: „Като лечители ние сме способни да направим много, за да предотвратим смъртта, но границите на онова, което можем да направим, понякога се сблъскват с онова, което трябва да направим. Когато човек не може да бъде спасен и желае да умре, то тогава поддържането му жив е просто проява на жестокост“.

Заслушан в накъсаното дишане на робинята, той знаеше, че ще е жестоко от негова страна да я остави да страда без надежда за бягство.

„Но как да го направя?“ Пазачът ашаки седеше пред килията и ги наблюдаваше. Каквото и да направеше Лоркин, то трябваше да бъде извършено внимателно и безшумно, за да не привлече вниманието му.

„Не мога да повярвам, че дори обмислям това“.

Смъртта на робинята все някога щеше да бъде открита. Какво ли щяха да направят, когато разберат, че Лоркин я е убил? Когато се досети за отговора, той се изпълни с предателско облекчение. „Тя е собственост на краля — или на някой друг. Не знам колко ужасно престъпление е унищожаването на нечия собственост, но те определено ще го използват срещу мен“.