Кралицата на изменниците

Аний кимна.

— В момента е заредена с достатъчно енергия. Калън я обучава как да използва черната магия за извличането и съхраняването на енергия.

Сери я погледна и се намръщи.

— Така ли? Това е… обезпокояващо.

— Защо? — Аний помръдна рамене. — Гилдията трябва да има двама черни магьосници, които да се наглеждат един друг… А, разбирам. — Очите й се разшириха и тя го погледна стреснато. — Нали не смяташ… но всъщност нали Калън я обучава. Нямаше да го направи, ако планира нещо.

— А кой друг да я обучи? — попита Сери. — Сония е в Сачака.

— Ако Калън възнамерява да злоупотреби със силата си, той може да не я обучи както трябва — каза Гол.

— Хм. — Аний се намръщи. — Добре, всички знаем защо не може да се разчита на него. Никога не съм вярвала, че ще го кажа, но ще съм доста по-щастлива, когато Гилдията започне да отглежда роет.

Сери кимна утвърдително, после взе фенера и се изправи.

— След като вече обсъдихме плана, трябва да подготвим всичко за осъществяването му.

— Нужен ни е маршрут за бягство, дори два, в случай, че нещо се обърка — додаде Гол. — Може би трябва да поставим още някой друг капан, ако решат да ни последват.

— Трябва и да тренираме бойните си умения — додаде Аний и погледна към Сери. — И тримата.

Сери въздъхна. Тя беше права, но тялото му го заболя само при мисълта за това.

— След като определим как ще се развие планът — каза той. — Няма нужда да се борим срещу магията с ножове.

Тя изсумтя.

— Но ще е доста унизително, ако не успеем да се справим с бандитите на Скелин.

Гол погледна към Сери, после се обърна към Аний.

— Мисля, че съм готов за малко тренировки — каза той. — Стига да започнем бавничко.

Аний го изгледа преценяващо и кимна.

— Добре, тогава. Малко по-късно.

— Засега нека огледаме коридорите. Аний, провери маршрутите за бягство и се погрижи Скелин да не може да заобиколи и да ни нападне изотзад. Двамата с Гол ще решим къде да поставим бариерата на Лилия.

Денил се намръщи, когато някаква сянка се появи на прага на кабинета му и се поколеба. Той вдигна глава, очаквайки да види някой роб, който идва да пита дали иска храна или питие или да обяви пристигането на някой гост. Вместо това се оказа Мерия.

— Лейди Мерия — рече той. — Какво има?

Тя поклати глава.

— Нищо. Глупаво, нали? — Крайчетата на устните й увиснаха в мрачна усмивка. — Лоркин е в безопасност и нещата се върнаха в обичайното си русло. Би трябвало да съм благодарна за това, а всъщност съм отегчена.

— Това не е нормално — каза й Денил. — Би трябвало да посрещаме гости и да получаваме покани. А сега дори Тайенд е пренебрегван.

Мерия наведе очи.

— Всъщност аз получих покана от моите приятели вчера — призна тя.

Денил се усмихна.

— Това е добър знак. — „Остава само Тайенд да ми се появи и да каже, че отива някъде на вечеря или на прием, а Ачати да е единственият ашаки, който не се отнася с мен като с изгнаник и всичко наистина ще си бъде както преди“.

Мерия погледна към бюрото му.

— Завършихте ли записките си?

Той проследи погледа й до купчината листи и кимна.

— Да. Робите най-после ми донесоха мастило.

— Това е добре, нали? — Тя се поколеба. — Какво има?

Той вдигна глава и осъзна, че се мръщи.

— А… ами направих две копия, за да изпратя едното на Гилдията, но все още не съм намерил безопасен начин да го направя.

Тя изхъмка съчувствено.

— Не бих ги поверил на някой обикновен куриер. Как изпращате обикновено посланията си до Гилдията?

— Чрез кръвния пръстен на Оусън.

— Досега не сте изпращали нищо друго?

Денил поклати глава.

— Има неколцина търговци, които пътуват между Сачака, Елийн и Киралия няколко пъти в годината и ни носят различни стоки. Нищо важно. Просто луксозни стоки. Подправки. Рака.

Тя се намръщи, обмисляйки проблема.

— Значи… трябва да пренапишете всичко шифровано, а след това да изпратите няколко копия по различни куриери до Оусън, за да сте сигурен, че поне едно е стигнало до него. А след това ще му изпратите шифъра чрез кръвния пръстен.

Той я погледна възхитено. „Толкова елементарно решение. Как не се сетих сам?“ Всъщност вече бе използвал някакъв вид шифър, за да скрие най-важната информация.

— Разбира се това няма да помогне, ако искате информацията да стигне бързо до Оусън — додаде тя.

— Бавно е по-добре от никак. — Денил забарабани с пръсти по масата. — И кого да накарам да го отнесе? — зачуди се той, задавайки този въпрос по-скоро на себе си, отколкото на Мерия.

— Предполагам, че приятелите ми познават неколцина търговци, които отиват на изток.

— Ще ги попитате ли?

Тя кимна.

— Да. Но… смятате ли, че има някаква вероятност ашаките да нападнат Изменниците? Или обратното?

Денил примигна изненадано при внезапната смяна на темата.

— Защо? Да не сте чули някакви слухове?

— Нищо конкретно. Но приятелите ми често обсъждат възможността, а крал Амакира беше толкова твърдо решен да измъкне информация от Лоркин.

Денил усети как кръвта във вените му се смръзва. „И Лоркин може да му я е дал“.

— Не знам.

— Иронията ще е пълна, ако Изменниците наистина нападнат и победят ашаките. Всички усилия на краля и отказът на Лоркин да говори ще са били напразни, защото няма да има значение дали местоположението на Убежището е било открито.

Денил поклати глава.

— Няма да нападнат. Рискът е твърде голям. Ами ако се провалят? Ще изгубят всичко.

Мерия кимна.

— Прав сте, разбира се. Както и да е, предполагам, че ще започнете да преписвате записките си още сега. Кажете ми, ако имате нужда от помощ. Утре, ако сте готов, ще отнеса едно копие на приятелите ми.

— Благодаря ви.

След като магьосницата си тръгна, думите й продължаваха да се въртят в главата на Денил: „… защото няма да има значение дали местоположението на Убежището е било открито“. Това ли беше причината Лоркин да се пречупи и да каже на краля онова, което той искаше да знае? „Но това означава…“