Кралицата на изменниците

— Кофа или ведро и още чували. Нищо друго? — попита Аний.

— Не — отвърна Сери. — Да не тръгнеш да обикаляш и за други неща, просто защото ги има.

— Разбира се, че няма.

Когато тя се изгуби в гората, Сери се обърна към Гол.

— Внимавай. Не прави нищо друго.

Гол кимна. Сери гледаше как приятелят му се препъва между дърветата, но потрепна, когато в гората звучно изпука съчка. „Ако Аний го чуе… добре де, той ще й каже същото, което и аз ще й обясня като се върне и открие, че го няма — тръгнал е да търси най-добрия път, през който да се измъкнем, ако се наложи да бягаме насам“.

Сери се върна в тунела, взе фенера си и тръгна обратно. Аний бе настояла само един от тях да се промъкне във фермата. Той се съгласи, но само защото искаше да провери как вървят експериментите на Гилдията с роета.

„Стига да не са се преместили другаде, след като Лилия им е разкрила, че знае за това“.

Сери откри висящите от тавана корени и ги отмести встрани.

Когато навлезе в тунела, той се приближи по-тихо към тайната врата на подземната стая. Всичко изглеждаше точно както го бяха оставили. Той се наведе към шпионката и видя само тъмнина. Хрумна му, че може да са покрили Дупката с тъмен парцал, за да изглежда така, че стаята не е осветена, а всъщност от другата страна да чакат магьосници. Притисна ухо към вратата и се ослуша. Беше тихо.

Той спусна капака на фенера така, че да остане само тънък процеп за светлината и бавно отвори вратата. Облъхна го мирис на мухъл и звукът от стъпките му отекна в стаята. Сери повдигна капака на фенера. Светлината обля празната стая. Масите се намираха на същото място като преди. Той отиде до тях. Бяха покрити с малки контейнери. По-малко от половината отпреди, отбеляза той. В единия ъгъл на масата имаше купчина пръст и натрошени саксии. Някои от саксиите изглеждаха като изгорени. Сери се вгледа по-внимателно и видя, че останалите здрави на масата също изглеждаха обгорени от едната страна — както и самата маса. Той се намръщи и се приближи. В саксиите имаше само пръст.

„Дали?“ Той се наведе напред. От почвата стърчаха мънички издънки.

Сери се усмихна. „Растете по-бързо, малки растенийца — помисли си той. После поклати глава. — Никога не бих предположил, че ще мисля така за роета“.

Той се върна при тайния вход, излезе в тунела и затвори вратата зад себе си. Запъти се към главната мрежа от коридори, но вместо да се върне в стаята, където живееха сега, той провери дали тунела, водещ към Пътя на крадците, е все още блокиран от бариерата на Лилия. Беше.

Когато се върна в новата им стая, вече беше минало достатъчно време, за да се е прибрала и Аний. Но нея я нямаше. Той седна да я почака. Скоро тревогата му се засили. Тук долу беше трудно да определи колко време е минало. Лесно бе да си представи, че са минали часове. Лесно бе да си представи, че нещо се е случило с дъщеря му.

„Поне ако бъде открита, то ще е от слуги във фермата или магьосници. Никой от тях не би я наранил“.

В съзнанието му се появи споменът за младата Сония, която стоеше на градския площад, вперила поглед в изгорялото тяло на младежа. Магьосниците правеха грешки.

„Направиха го, защото смятаха, че са нападнати. Аний е сама млада жена и за разлика от Сония, няма магия“.

Но въпреки това сърцето му биеше бързо, причинявайки му болка, която продължаваше да се засилва.

„Аний е умна — каза си той. — Няма да позволи да я заловят“.

Но ако това се случеше, тя нямаше да разкрие присъствието му тук. Щяха да я изхвърлят от земите на Гилдията. В града. Където чакаше Скелин…

„Престани — каза си той, разтърквайки гърдите си. — Няма смисъл да се тревожиш за това, докато…“

Някъде отвън се разнесе звук. Кръвта му се смрази. Той затаи дъх и се ослуша. Звукът не се повтори. И точно когато реши, че му се е причуло, до ушите му достигна съвсем слабо шумолене. Той се изправи, убеден, че някой приближава към стаята, като се старае да не бъде открит. Дали Гол е бил заловен, когато е влязъл в града? Дали Скелин вече е успял да изтръгне с мъчения от него местоположението на Сери?

В главата му се блъскаха отчаяни мисли. „Не успяхме дори да заложим капана. Какво да правя?“ Той се обърна към дупката в стената, която водеше към съседната стая. Пътят им за бягство.

В коридора отекнаха пет почуквания. Сигналът! Той въздъхна облекчено и отново се отпусна в стола, като едва не забрави да почука в отговор по една щайга. Стъпките се приближиха и по стената в коридора затанцува светлина в ритъма на походката на Аний. Тя надникна в стаята, ухили се и влезе, понесла две ведра.

— Къде е Гол? — попита девойката, оставяйки ги на земята.

— Оглежда гората, в случай, че се наложи да бягаме оттам. Какво е това? — той надникна във ведрата, в които нямаше само чували.

— Плодове. Стори ми се редно да събера малко, след като така и така са узрели.

— Нали ти казах да не взимаш нищо друго.

— Да, ама нали знаеш колко съм послушна. И гладна.

Той я погледна и присви очи.

— Нали каза, че не обичаш плодове.

Аний извърна поглед.

— Казах, че не харесвам повечето плодове. — Тя седна и се прозя.

— Лъжкиня.

— Да ги върна ли?

Той изсумтя грубо.

— По-добре поспи.

— Но Гол не се е върнал още.

— Известно време няма да го има. Късно е, а колкото по-скоро заспиш, толкова по-скоро ще мога да поспя и аз.

— А, добре тогава.

Тя отиде до дюшеците и легна. Скоро вече спеше, оставяйки Сери да чака и да продължи да се тревожи.

„Внимавай, Гол, стари приятелю. Не само заради нас. Познавам те твърде дълго, за да те изгубя тази вечер“.

Когато Тивара отиде да потърси онова, което искаше Савара, Лоркин видя как майка му кимва.

— Умна е, тази жена. Обзалагам се, че не е разчитала на появата ти в живота й.

Лоркин се ухили.

— Всъщност оказа доста голяма съпротива. Известно време си мислех, че само си въобразявам, че се интересува от мен.

— Сега вече сигурен ли си?

— Да. — Той усети ехото на съмнението. — До голяма степен.

Тя се засмя, после лицето й стана сериозно.

— И така. Черната магия.

Лоркин погледна встрани, после се насили да извърна глава към майка си. Тя стоеше безизразно, но очите й подсказваха нещо. Което, все пак, не беше неодобрение.

„Тъга“ — осъзна той. И незнайно защо това още повече задълбочи чувството му за вина.