Мисията на посланика

Савара кимна, после се изправи и му махна с ръка да я последва. Докато излизаха от стаята, Лоркин почувства как го обзема странна меланхолия. Той знаеше, че ще трябва да плати за идването си с Тивара в Убежището. Макар да бе подготвен да го приеме, част от него все още се бунтуваше.

И тогава той си спомни думите на Риая. „Все още не сме готови да обмисляме подобни въпроси…“ Все още. Това не означава „никога“. Можеха да минат години, докато съберат смелост и сила да излязат извън своята планина, но трябваше да го направят, ако искат да получат онова, което предлагат Обединените земи.

„Макар че щом са откраднали магията на скъпоценните камъни от племето Дюна — помисли си той, — по-добре да внимавам да не опитат нещо такова и при мен“.

Аний протегна ръка, за да погали фината кожа на седалката на каретата, после плъзна пръсти по инкрустираните със злато ръбове.

Когато погледна към пода. Сери развеселено установи, че символът на Гилдията — „Y“ увенчан с диамант — бе изработен от друг вид вградено дърво, което бе полирано до блясък.

— Пристигнахме — рече Гол с възхищение в гласа.

Сери погледна през прозореца. Портите на Гилдията зееха отворени. Каретата леко намали, докато минаваше през тях, след което отново ускори ход, за да ги откара пред Университета. Спря пред стълбището му и кочияшът скочи, за да им отвори вратата. Когато Сери изскочи навън, на вратата се появи фигура с черна мантия.

— Сери от Северния квартал! — рече Сония и му се ухили.

— Черна магьоснице Сония! — отвърна той и превзето се поклони. Очите му проблеснаха развеселено. — Това е Аний — каза той. — Гол вече познаваш.

Сония кимна на дъщеря му.

— Не се досетих, че си онази Аний — промърмори тя. — Но пък не съм те виждала, откакто ми стигаше до коляното.

Аний се поклони.

— Нека не говорим за това — рече тя. — Аз съм телохранител на Сери, нищо друго.

— И Гилдията ще научи само това — увери я Сония. После погледна към Гол. — Радвам се да видя, че не си станал по-висок.

Мъжът бързо се преви в поклон. После отвори уста, но я затвори, очевидно твърде впечатлен от околната обстановка, за да измисли някакъв духовит отговор.

— Влезте! — покани ги с жест Сония и тръгна нагоре по стълбите. — Всички очакват с нетърпение да чуят разказите ви.

Сери долови сухотата в гласа й и я погледна внимателно. Той бе едновременно поласкан и изненадан от поканата й да посети Гилдията, за да разпознае отстъпничката, но тя го беше уверила, че го е споменала единствено като един неин стар приятел. Съществуваше вероятността някои от по-възрастните магьосници да го помнят отпреди двайсет години и да знаят, че е станал Крадец, но тя бе минимална. Въпреки това си струваше риска, ако това означаваше, че убиецът на семейството му е разкрит.

Освен това разбираше, че тя се притеснява да не би Гилдията да ограничи свободата й още повече, след като е научила, че броди без разрешение из града. Фактът, че се е свързала с Крадец, нямаше да облекчи нещата, макар че това вече не бе забранено от никакъв закон.

И въпреки че отстъпничката бе заловена, по отношение на Гилдията, въпросът изобщо не бе приключил.

— Как върви срещата? — попита той.

— Имаше много спорове — започна тя.

— Разбира се.

— По-зле от обичайното. Винаги съм подозирала, че ако някой магьосник от страните извън Обединените земи пожелае да живее в някоя от нашите държави, той ще възрази срещу законите ни. Но винаги съм предполагала, че това ще бъде сачакански магьосник.

— Отстъпничката каза ли ти откъде идва?

— Не. Отказва да говори. Както и Форли, макар че според мен при нея е повече от страх, отколкото от упоритост.

Двамата изкачиха стълбището и тя ги поведе през фоайето, все така пълно с невъзможно деликатните спираловидни стълбища, които Сери помнеше от последното си посещение двайсет години по-рано. Гол и Аний се оглеждаха, зяпнали от възхищение, и Сери едва сдържа смеха си. Сония без колебание ги поведе по широкия коридор. Той свършваше при широката Голяма зала, в която се намираше старата постройка, представляваща Заседателната зала. Сграда в сградата. Сери не вярваше, че ченетата на Гол и Аний ще могат да увиснат повече.

— Ще прочетете ли мислите й? — попита той Сония.

— Очаквам най-накрая да го направим. Точно за това са повечето спорове. Тъй като не ни е известно нищо за мястото, откъдето идва тя, няма как да знаем дали разчитането на съзнанието няма да бъде прието като непростима обида.

— Но иначе няма как да разберете откъде е дошла — каза Аний.

— Да.

— Точно затова и ние сме тук. Имаш нужда от доказателство, че тя е извършила нещо незаконно.

Сония стигна до вратата на Заседателната зала, която бавно се отвори. Тя погледна към Аний и се усмихна накриво.

— Да. Нещо повече от това, че е използвала магия за самозащита.

Двете крила на вратата се отвориха широко и Сери затаи дъх. Залата бе пълна с магьосници. Това бе гледка, пред която малцина немагьосници нямаше да изпитат благоговение и страх. Особено като се имаше предвид всичката магическа сила, която притежаваха.

„Като че ли са свършили добра работа в замяната на хората, които изгубиха по време на ичанското нашествие“ — отбеляза той. Разположените стъпаловидно кресла и от двете страни бяха заети, но редиците столове в средата бяха празни. „Те бяха за учениците — сети се той. — Което е добре. Сред тях може да има много от бедняшките квартали, които ще ме разпознаят“.

Сония тръгна напред с развята мантия. Сери я последва с Гол и Аний от двете му страни. Двамата отбягваха погледите на наблюдаващите ги магьосници, съсредоточавайки се върху сцената в дъното на залата.

Там ги очакваше един магьосник със синя мантия. „Разпоредителят“. Мъжът не бе същият, който Сери си спомняше от преди ичанското нашествие. Той щеше да е по-възрастен.

Зад Разпоредителя бяха разположени амфитеатрално още кресла. „Висшите магове“. Сери огледа лицата. Някои му изглеждаха познати, други — не. Той разпозна Ротан, магьосникът, който бе наставлявал Сония през първите й години в Университета. Възрастният мъж срещна погледа му и кимна.

Пред Висшите магове стояха две жени. Сери разпозна Форли, която изглеждаше изплашена до смърт. Другата жена се обърна, за да види кой се приближава и сърцето на Сери подскочи.

„Да, това е тя“.

Когато жената го погледна, кръвта му изстина. Той не бе успял да я огледа добре на слабата светлина в заложната къща, макар да бе видял достатъчно, за да я разпознае, ако я срещне отново. А когато я бе зърнал на улицата пред магазина беше твърде далеч. Но тук, под ярката светлина на толкова много магически кълба, той забеляза нещо, което не бе имал възможността да установи досега.