Мисията на посланика

— Да. Вървете! — каза Скелин. Той махна презрително с ръка на тримата мъже, които все още стояха край щайгите и ги гледаха със смаяни изражения на лицата. — Продължавайте работата си! — каза им той. — Позволете ми да ви придружа — изрече, обръщайки се към магьосниците. — Оттук.

Форли не каза нищо, докато вървеше с похитителите си. Те слязоха обратно по стълбите, минаха по широкия коридор и се върнаха в стаята, където бяха прекарали по-голямата част от нощта. Магьосниците облякоха палтата си и излязоха на улицата. Скелин им пожела всичко добро и каза, че ще се свърже с тях веднага, щом има какво да им съобщи. Когато стигнаха до края на пътя, Сери спря.

— Хайде, успех и така нататък — каза той на Сония. — Ще държа връзка.

Тя се усмихна.

— Благодаря за помощта, Сери.

Той сви рамене, после се обърна и забърза към мястото, където го чакаше Гол, прикрит в сянката на една врата, която се намираше точно срещу сградата на старата кланица.

— Кой беше това? — попита едрият мъж, като пристъпи напред да посрещне Сери.

— Черната магьосница Сония и лорд Регин.

— Нямам предвид тях — Гол завъртя очи. — Жената.

— Отстъпничката.

— Не, не е тя.

— Не нашата, а друга.

— Шегуваш ли се?

Сери поклати глава.

— Ще ми се. Изглежда, преследването на нашата отстъпничка продължава. Ще ти обясня по-късно. Да си вървим. Нощта беше доста дълга.

— Така си е — промърмори Гол. Той се обърна назад. Сери проследи погледа му и видя, че Регин и Сония все още стоят до двуколката им.

— Странна работа. Сония бързаше да се прибере — каза Сери.

— Цялата работа ми се стори странна още от самото начало — оплака се Гол.

„Прав е — помисли си Сери. — И няма нищо по-странно от самата Форли. Как погледна към Скелин, когато Сония й зададе въпрос… сякаш очакваше инструкции“.

Не бъркаше. Нещо не беше наред. Но нали бяха заловили магьосник-отстъпник? Може би не точно онзи, когото подозираше за избиването на семейството си, но поне бяха намалили с един отстъпниците, които можеха да бъдат наети от безскрупулни типове като самия него. Животът в престъпния свят на града беше достатъчно опасен и без наоколо да се мотаят продажни магьосници.

„Макар че нямаше да е зле да имам някой под ръка на повикване. Това щеше много да улесни търсенето на убиеца на семейството ми“.

Той бе сигурен и за още нещо. Залавянето на другата отстъпничка нямаше да бъде толкова лесно.

Лоркин седна на сухия път и зачака. Някъде долу няколко сачакански магьосници и техните роби, един туземец от племето Дюна и един киралийски посланик, се приближаваха към него. Някъде горе чакаха Тивара и Чари. А навсякъде около тях се бяха разположили Изменници, готови да задействат капана, който бяха подготвили.

Той беше сам.

Въпреки увереността на Говорителката Савара, знаеше, че онова, което бяха планирали, е опасно. Тя не искаше да му каже как планират да отделят Денил от спътниците му. Не му отговори и на въпроса дали смятат да убият някого. Той предположи, че това няма да се случи, защото се стараеха по всякакъв начин да не дават поводи на сачаканците да навлязат на тяхна територия, а отмъщението за смъртта на един ашаки щеше да доведе точно до това.

Савара му беше казала, че той няма да разполага с много време. Щом атаките разбереха, че Денил е отведен умишлено далеч от тях, веднага щяха да тръгнат да го търсят. И ако Лоркин бе все още с него, щяха да го заловят.

Лоркин въздъхна и огледа голия, скалист пейзаж. От седмици не беше оставал сам. Щеше да му бъде приятно, ако обстоятелствата не бяха такива. Но той бе сигурен, че го наблюдават.

„Ако не беше така, щях да се опитам да се свържа с майка ми“.

Кръвният пръстен представляваше притеснителен товар. Нямаше да се изненада, ако Изменниците го претърсят преди или веднага след пристигането му в Убежището. Макар да не се отнасяха към него като към заплаха, той не можеше да очаква да му вярват безрезервно.

„И когато го направят, ще открият пръстена на майка. Личи си, че в подвързията на бележника ми е пъхнато нещо. Веднага ще проверят. Ще го намерят и ще ми го отнемат, за да не мога да й съобщя къде се намирам. Мога ли да им вярвам, че ще го запазят?“

Той не бе подготвен да поеме този риск. Досега бе измислил само две решения — да го скрие някъде или да го даде на Денил. И се беше спрял на второто.

„Чакай малко… това означава, че мога да го използвам точно сега. Няма значение дали някой ще ме види и ще разбере какво правя. Денил ще го вземе и ще го отнесе със себе си“.

Лоркин се изненада от облекчението, което изпита при тази мисъл, но не и от внезапната неохота, която последва. Въпреки че искаше просто да обясни на майка си какво възнамерява да направи и да я увери, че всичко е наред, тя щеше да направи всичко възможно да го разубеди.

Все пак бе длъжен да опита. И не разполагаше с много време.

Лоркин бръкна в дрехите си и извади бележника. Порови из подвързията и измъкна пръстена. Пое си дълбоко дъх и го сложи на пръста си.

— Майко?

— Лоркин!

В съзнанието му като приглушена музика проникнаха вълни от облекчение и тревога.

— Добре ли си? — попита тя.

— Дя. Нямам много време за обяснения.

— Добре… давай тогава.

— Някой се опита да ме убие, но бях спасен от една жена, която е член на група, наричаща се Изменниците. Трябваше да напуснем Арвис, защото имаше голяма вероятност отново да се опитат да ме убият. Сега пътуваме към тайния им град. Отивам с нея, но има голяма вероятност повече да не ми позволят да го напусна, за да не разкрия местоположението му.

— Трябва ли да отиваш?

— Да. Тя не трябваше да убива моя убиец. Ако не говоря в нейна защита, може да я екзекутират като убийца.

— Тя те е спасила и сега ти искаш да спасиш нея — Сония се поколеба. — Така е справедливо, но заслужава ли си да бъдеш затворен за това?

— Мисля, че мога да променя мисленето им. Но може да отнеме време. Гилдията не знае нищо за тях. Искам да науча колкото се може повече. Те притежават магия, каквато никога не сме виждали.

— Магията, заради която отиде в Сачака?