Мисията на посланика

— Как се е случило това?

Мъжът се сви от страх.

— Не знам. Никой не знае. Чухме шумове. Гласове. Когато всичко утихна, дойдохме да видим — очите му се плъзнаха по тялото, но бързо се отместиха встрани.

„Лоркин ли го е направил? — искаше да попита Денил. — Но мъжът каза, че не знае какво е станало, така че няма как да знае дали Лоркин е виновен“.

— Коя е тя? — попита вместо това той.

— Рива.

— Тя от робите в къщата ли е?

— Д-да.

— Някой друг липсва ли?

Мъжът се намръщи, но след миг очите му се разшириха.

— Тивара.

— Друга робиня?

— Да. Като Рива. От робите прислужници.

Денил отново огледа мъртвата жена. Дали Тивара бе замесена по някакъв начин в убийството? Или я беше сполетяла същата съдба?

— Рива и Тивара… бяха ли в приятелски отношения? — попита Денил. — Някой виждал ли ги е да разговарят?

— Н-не знам. — Мъжът отново наведе поглед. — Ще попитам.

— Недей! — каза Денил. — Доведи ми робите. Нареди ги вън в коридора и им забрани да разговарят.

Мъжът излезе бързо. „Сигурно вече са успели да поговорят и да измислят алибита или извинения. Но повече няма да могат да променят историята си“.

Трябваше незабавно да изпрати послание на ашаки Ачати. Робите принадлежаха на краля. Денил не бе сигурен дали убийството на един от тях ще бъде голям проблем. Но изчезването на Лоркин беше. Особено ако бе отведен против волята му. Особено, ако той бе убил робинята.

„Ачати несъмнено ще разпита сам робите. Сигурно ще прочете съзнанията им. Възможно е да укрие някаква информация, която според него не трябва да узнавам. Така че трябва да разбера колкото се може повече, преди Ачати да пристигне“.

По гърба му полазиха тръпки. „Съвпадение ли е, че бях поканен в двореца същата вечер, когато тук бе убит един от робите на краля?“

Лоркин ли бе убил робинята? Едва ли. Но определено изглеждаше така, сякаш го е направил. Дали е било при самозащита? „Трябва да проверя за улики, преди да пристигнат хората на краля“. Той се върна в стаята и погледна към тялото. Освен смъртоносната рана, на ръката й се забелязваше плитко порязване, от което се стичаше тънка струйка кръв. „Интересно. Това ми прилича на доказателство за използването на черна магия“. Той се насили да докосне кожата на бедрото на жената и да активира сетивата си. И наистина в тялото не се долавяше и капчица енергия. Наистина бе използвана черна магия. Връхлетя го неописуемо облекчение. „Значи няма как да е Лоркин“.

Тогава защо беше изчезнал? Дали бе пленник на някой сачакански черен магьосник? Денил внезапно почувства пристъп на гадене.

„Ако Сония разбере…“ А трябваше ли да разбира? Ако той успее да намери Лоркин достатъчно бързо, то тогава нямаше да има лоши новини за съобщаване, а само история със щастлив край за разказване. Поне така се надяваше. Трябваше да открие Лоркин, и то бързо. Шумовете от коридора му подсказаха, че робите са се събрали за разпита. Той въздъхна. Нощта определено щеше да е дълга. Но причината за това съвсем не беше по вкуса му.

Част Втора

Глава 16 На лов

Сония издигна с магия окървавените превръзки във въздуха и запрати срещу тях вълна от топлинна енергия. Те избухнаха в пламъци и бързо се превърнаха в пепел. Във въздуха се разнесе мирисът на изгорял плат, смесен с миризмата на препечено развалено месо. Тя остави пепелта да падне в кофата, която бе поставена точно за тази цел, след което затопли в една чинийка малко ароматно масло и острото му ухание постепенно надделя над останалите по-неприятни миризми. Приключила почистването след последния си пациент, тя отвори с магия вратата на стаята.

Мъжът, който влезе вътре, беше на средна възраст, нисък, с позната физиономия. Сърцето й подскочи, щом го разпозна.

— Сери! — изсъска тя и бързо огледа стаята, макар да знаеше, че вътре няма никой. — Какво правиш тук?

Той сви рамене и седна на един от столовете, предназначени за пациентите и семействата им.

— Минах през стаята ти в Гилдията, но те нямаше.

— Тогава трябваше да се върнеш утре — каза тя. Ако го разпознаеха и някой докладваше за посещението му на Гилдията, всички щяха да разберат, че тя общува с Крадец. „Макар че сега вече никой закон не го забранява“. Но пък щеше да изглежда подозрително, че се случва толкова скоро, след като бе настоявала за промяна в закона. Ако приемеха, че използва болницата за място, където да се среща с Крадците, това щеше да застраши всичко, което бе постигнала досега.

Каква ирония, че той се намираше в по-голяма опасност да бъде разпознат в болницата, отколкото в Гилдията. Сония се съмняваше, че някой друг, освен Ротан, бе запомнил Сери след всичките тези години, но някои от пациентите в болницата може би бяха имали вземане-даване с него и щяха да кажат на помощниците или лечителите с кого се среща тя.

— Твърде важно е, за да чака — каза Сери.

Погледите им се срещнаха. Сериозното изражение на лицето му го правеше да изглежда толкова по-различен от младия скитник, с когото тя дружеше като дете. Той изглеждаше изморен и тъжен, и тя се изпълни със съчувствие. Сери все още тъгуваше за семейството си. Сония си пое дълбоко дъх и бавно го изпусна.

— Как се справяш?

Раменете му отново се повдигнаха.

— Сравнително добре. Зает съм с откриването на един магьосник-отстъпник в града.

Тя примигна и не можа да сдържи усмивката си.

— Отстъпник, а?

— Да.

„Да, въпросът е твърде важен, за да чака“. Тя се облегна назад.

— Разкажи ми. Започни от самото начало.

Той кимна.

— Всичко започна, когато ключарят ми заяви, че ключалките в убежището ми са били отворени с магия.

Докато продължаваше да разказва, тя не сваляше поглед от него. При всяко споменаване на семейството му той потрепваше, сякаш го пронизваше болка и погледът му витаеше в нищото. Но когато споменаваше Ловеца на Крадци, очите му проблясваха и челюстта му се втвърдяваше. „Той го търси, за да си отмъсти, но и за да забрави болката“.

Най-накрая той й разказа с триумфиращ глас как е наблюдавал жената, която използвала магия, за да отвори сейфа.

— Жена — повтори той. — С тъмна кожа като лонмарка и с черна права коса. По гласа й реших, че е възрастна, но тя въобще не се движеше като стар човек. И акцентът й бе чужд, но не съм го чувал досега. Предполагам, че не е от Обединените земи.

— Сачаканка?

— Не. Щях да я позная.

Сония се замисли над разказа му. В Гилдията нямаше никой, който да отговаря на описанието му. Сери можеше и да греши, и жената да е от Лонмар. Лонмарците имаха тъмна кожа и криеха жените си, така че гледката на лонмарска жена можеше да е толкова необичайна, че да накара човек да си мисли, че е от различна раса. Но лонмарците не позволяваха на жените си да овладяват магията. Ако тя бе природен талант и силата й се бе освободила спонтанно, лонмарците щяха да бъдат принудени да я обучат на Контрол. „Но след това… не сме сигурни как постъпват те с жените-магьосници. Предполагаме, че просто им забраняват да използват магията, но е възможно и да блокират силите им. Тази отстъпница може и да е избягала, за да се спаси от подобна съдба“.

В такъв случай беше наистина странно, че бе пристигнала в Имардин. Сигурно знаеше, че условията на Съглашението задължаваха Гилдията да спазва законите на Лонмар по отношение на жените-магьосници. Ако я открият, трябваше да я изпратят у дома.

Но може би Сери бе открил причината да пристигне тук — книгите. Ако беше избягала, за да се научи да използва магията, тогава Имардин бе мястото, където би могла да намери информация за това. „Но книгите за магията не са евтини. Да не би да краде парите на Крадците, които убива, или се е наела като убиец на Крадци?“