Мисията на посланика

Туземецът откри следите на трима души с робски обувки — мъж и две жени — които се отдалечаваха от пътя.

— Видях този отпечатък на последното място — каза им Унх, сочейки леката вдлъбнатина в песъчливата почва. — Формата е по-продълговата и тънка от на сачаканските крака и има дупка на петата.

В началото всички бяха силно впечатлени от Унх, но часове по-късно, положителното им мнение се изпари. След като намериха следите, те изпратиха каретата и конете в следващото имение заедно с кочияша на Ачати и продължиха пеша. Когато стигнаха до колибите, те проследиха едната от трите ясни дири, които тръгваха оттам. Действаха бързо, защото слънцето се спускаше към хоризонта, а това усложняваше работата на следотърсача. Дългите сенки, а след това и здрачът го затрудняваха в откриването на фините детайли в отпечатъците и останалите следи, по които се водеше. Сачаканците предпочитаха да не създават светлинни кълба, тъй като щяха да се виждат отдалеч в тази оголена местност. Но никой не се притесняваше от този факт, тъй като следата се виждаше ясно и беше лесно да се следва.

Когато зърна фигурите в далечината, Денил се изпълни с триумфално ликуване. Но чувството не продължи дълго. То бързо премина в страх, щом осъзна, че Лоркин не е сред тях. Заваляха ругатни. Преследваните Изменници се намираха твърде далеч, за да бъдат заловени и разпитани, тъй като това щеше да отнеме много време, затова Денил и сачаканските му помощници побързаха да се върнат при колибите. Когато стигнаха там, нощта беше паднала и създаването на светлинни кълба за следотърсача вече нямаше как да бъде избегнато. На всичкото отгоре те трябваше да се движат плътно край него и на няколко пъти се оказа, че са стъпкали знаците, които той търсеше. Това значително затрудни процеса по откриването на следите, затова, когато няколко часа по-късно Унх напълно изгуби дирите им, Ачати реши, че трябва да си направят лагер за през нощта и да продължат при изгрев слънце.

Робите стовариха багажа си с очевидно облекчение. Ашаките започнаха да пъшкат и да се оплакват, и слугите им разтриха краката и петите им. В началото Денил се изненада, но след това си спомни, че сачаканците не владеят лечителството. Докато той изцеляваше пришките и болките в тялото си, те нямаха друг избор, освен да страдат.

„Не съм осъзнавал какво предимство е това за нас. Може да се окаже, че е значително, ако страните ни се окажат въвлечени във война, както и срещу някой друг враг. Ако се наложи да се изминат значителни разстояния, за да се срещнем с враговете си, сачаканците ще бъдат единствените, които ще понесат последствията от това усилие“.

Туземецът от племето Дюна рязко се изправи и обяви, че ще се опита отново да потърси следата. Ачати погледна към останалите и заяви, че някой трябва да тръгне с него, за да го пази с бариера. Денил се изправи.

— Аз ще отида. Освен ако нямате нужда от мен тук.

Магьосникът поклати глава.

— Вървете! Подсилете добре щита си и не се отдалечавайте много. Изменниците може би ни наблюдават. Те няма да се осмелят да убият никого, но ако наранят някой от нас, ще ни накарат да се разделим или да забавим ход.

Денил напусна лагера заедно с Унх, създаде светлинно кълбо и го издигна във въздуха над мъжа. Изостана на няколко крачки зад него и се опита да стъпва в следите му, за да не смачка някоя улика. Разстоянието между тях представляваше истинско предизвикателство за поддържането на обща бариера.

Сачаканците бяха разпънали лагера си в една бокаловидна долина между два хребета. Унх се отправи към по-късата половина на единия хребет, като не отместваше поглед от земята. След няколко крачки той клекна и се взря в пръстта, после се обърна към Денил и му махна.

Денил се приближи и погледна към мястото, което му сочеше Унх.

— Виж тук — каза мъжът. — На този камък е било стъпвано, после е бил заровен в пръстта. Посоката, в която върви човек, се определя по вдлъбнатината отпред и малката купчинка отзад.

Сега всичко изглеждаше по-ясно.

— А как разбираш, че е човек, а не животно?

Унх сви рамене.

— Никак. Но ще трябва да е доста голямо животно, а те отдавна са били изтребени.

Той се надигна и се огледа за други следи. Денил го последва, концентриран в поддържането на бариерата, насочването на светлинното кълбо и стъпването в следите на туземеца. Двамата спираха начесто, Унх му сочеше по някое парче плат, увиснало на стърчащите клони, кичури човешка коса и няколко отчетливи отпечатъци в пясъка. После прекара доста време във взиране в земята, а Денил се възползва от възможността да се огледа, опитвайки се да не си представя фигури, които ги дебнат в мрака. Той се огледа на всички страни и потръпна.

— Това пещера ли е? — попита, сочейки една пукнатина в стръмния склон.

Унх се изправи и бавно се доближи до тъмния отвор в скалата. Без да откъсва поглед от земята, той пъхна глава в отвора и отново я извади.

— Никой не е минавал оттук — каза той. После докосна едната стена на отвора. — Това се е получило не много отдавна.

Той му махна с ръка и Денил бързо се приближи. Двамата надникнаха в тъмното. Денил извлече малко магия и създаде още едно светлинно кълбо, което изпрати във вътрешността на пещерата. В началото й имаше струпани камъни, които се спускаха надолу и се изравняваха. Стените на входящия тунел продължаваха още малко навътре и изчезваха в мрака.

— Вътре е по-просторно. Искаш ли да погледнем? — попита Унх.

Денил се обърна към лагера, който се виждаше недалеч, после кимна. Унх се ухили, за разлика от обичайното си отчуждено изражение. Денил потрепери от нетърпение, което не се различаваше особено от тръпката, която бе изпитал преди години, докато проучваше Обединените земи заедно с Тайенд.

Унх махна с ръка към прохода.

— След теб!

Денил се засмя. Разбира се. Неговият шанс да оцелее при среща с някое диво животно или Изменници бе далеч по-голям.

Подът бе покрит с чакъл и той се спусна, плъзгайки се надолу. Огледа се, но видя само тъмнина и намеци за стени. Изчака Унх да се спусне при него, след което засили светлината на кълбото и рязко се наведе, когато над главата му блесна обсипан със скъпоценни камъни таван. В помещението отекна глас и той осъзна, че това е собственото му уплашено възклицание.

Не последва дъжд от безмилостни удари. Той дишаше тежко, а сърцето му се блъскаше в гърдите.

— И преди си виждал нещо такова — установи Унх. Той гледаше Денил с интерес.

Денил се о бърна към него.

— Да — нямаше смисъл да отрича. Реакцията му бе очевидна.

— Това не е опасно.

Мъжът говореше с увереност и авторитет. Сега бе ред на Денил да погледне спътника си с интерес.

— Знаеш ли какво е това?

Унх кимна и се огледа с многозначително и доволно изражение.

— Да. Тези камъни нямат сила. Те не са били отгледани да имат сила. Те са природни. Безопасни.

— Значи… камъните на мястото, където съм бил, са създадени да бъдат опасни?

— Да. От хората. Къде е онова място?

— В Елийн. Под руините на един древен град.

Унх отново кимна.

— Тук, в планината, някога са битували хора. Те са познавали тайните на камъните. Но вече ги няма. Всяко нещо си има край — туземецът поклати глава. — Не всяко — поправи се той. — Няколко тайни са запазени от Дюна.

— Ти знаеш как да направиш скъпоценни камъни, които съдържат магия?

— Не аз. Някой от хората ми. Доверени хора — лицето му помръкна. — И Изменниците. Преди много години те дойдоха и сключихме договор. Но го нарушиха и откраднаха тайните ни. Затова помагам на сачаканците, въпреки всичко, което са причинили на хората ми. Дюна не са простили на Изменниците.