Мусон

91.

На Дориан му се щеше да има местенце на върха на мачтата, както бе имало на „Серафим“, място високо над морето, където да може да остава сам. Тази мачта обаче не предлагаше подобна възможност и той трябваше да гледа, заедно с всички останали, как на хоризонта се появява африканският континент — тъмна загадъчна земя. Сбърчи нос, доловил животинската му миризма. Миришеше на пясък, подправки, мангрово дърво и блата. Цялото му същество се стъписа пред този чужд аромат, но той бе същевременно мамещ и изкусителен след соления дъх на океана, изчистил ноздрите и изострил обонянието му.

Застанал до Фуад край руля, докато приближаваха сушата, Дориан за пръв път съзря очертанията на остров Ламу. Фуад описа главните му особености и разказа накратко историята на тази перла от територията на халифата Оман.

— Моят народ търгува из тия места още от времето на Пророка и даже още по-преди, когато и ние сме били неверници и слепи за Великата Истина — гордо обясни той. — Тук е имало важно пристанище, още когато Занзибар е бил едно населено с крокодили блато.

Джонката упорито следваше пътя си в протока между острова и материка и Фуад посочи към тъмнозелените хълмове, отвъд белите пясъчни ивици.

— Принцът има палат на материка, където живее през сухия сезон, но настъпи ли дъждовният — мести се на острова. — Посочи някакви бели постройки, които, от това разстояние, наподобяваха прибой на коралов риф.

— Ламу е по-богат от Занзибар. Сградите му са по-красиви и величествени. Султанът на Занзибар е васал на нашия принц и му плаща налог.

В пристанището имаше множество закотвени плавателни съдове, а десетки други — влизаха и излизаха от залива непрекъснато. Някои бяха рибарски, а други големи и тежко натоварени търговски кораби и лихтери, бързоходни роботърговски шхуни — подвижни доказателства за значението на това процъфтяващо пристанище.

Корабите, покрай които минаваха, разпознаваха джонката на принца по развятия на мачтата зелен вимпел, както и по внушителната фигура на Абд Мухамад ал Малик, седнал под шатрата на бака, в обкръжението на придворна свита. Те спускаха флагове в израз на уважение и викаха приветствия и благословии над водата:

— Нека любовта на Аллах и усмивката на Пророка бъдат с тебе до края на дните ти!

Закотвените в залива джонки изпразниха оръдията и забиха бойни барабани. Ехото от залповете достигна брега и когато принцът и свитата му приближиха кея, той, както и пясъчната ивица до него, бяха отрупани с огромно множество народ, излязъл да го приветства.

В малката им каюта, Тахи облече Дориан в нова бяла роба, сложи чалма на главата му и кожени сандали на краката, след което го изведе за ръка на палубата.

Фуад насочи кораба към пясъка. Отливът тук беше много бърз, защото височината на прилива пролетно време достигаше двадесет фута. Джонката се вряза в пясъка и легна настрани, когато морето се снижи под кила й. Тълпа роби нагази водата, за да изнесе на ръце принца и останалите високопоставени. Огромен черен мъжага взе принца на гърба си, а тълпата падна на колене и завика възторжено. Един оркестър засвири някаква виеща мелодия, чиито високи звуци дразнеха слуха на Дориан. Духовите инструменти плачеха, а ударните думкаха и бумтяха, без какъвто и да било ритъм.

Тахи понечи да изнесе Дориан на брега в прегръдките си, но той се измъкна и радостно заджапа през прибоя, като се измокри до шията. Последва кратка церемония по посрещането на Ал Малик, след което той възседна черен жребец. Огледа се от седлото и веднага улови погледа на Тахи. Тя стоеше сред тълпата, хванала Дориан за ръка. Втурна се с него напред и принцът каза с повелителен тон:

— Отведи Ал Амхара в харема! Куш ще ви настани и двамата!

Дориан беше твърде запленен от коня, за да обърне внимание на думите, които определяха по-нататъшната му съдба. Обичаше конете почти толкова, колкото морето и корабите. Том бе започнал да го учи да язди от деня, в който проходи. Жребецът на Ал Малик беше великолепно животно, много по-различно от конете, които познаваше в Хай Уийлд. Беше по-дребен и много по-грациозен, с огромни ясни очи и издути ноздри, издължен гръб и тънки глезени. Посегна нагоре и го погали по муцуната. Жребецът изпръхтя и тръсна глава.

— Много е красив! — разсмя се Дориан.

Принцът погледна надолу с лека усмивка, която смекчи свирепите му ястребови черти. Едно момче с вродена любов към морето, което на това отгоре обича и коне, не можеше да не спечели одобрението му.

— Гледай го добре и внимавай да не избяга! — нареди той на Тахи и евнуха Куш, който бе приближил, за да получи заповедите си. Ал Малик изправи главата на коня с подръпване на юздечката и пое по пристанищната улица, застлана с палмови клонки в негова чест. Музиканти и тълпа се сключиха зад него и пътят му към извисяващите се крепостни стени бе съпровождан от пляскане с ръце и песни.

92.

Куш подбра жените от джонката, щом стъпиха на брега. Имаше две много млади наложници, скрити от глава до пети в черните дипли на роби и фереджета, но под тях личаха тънките им грациозни снаги. Китките и глезените им бяха красиво оформени, къносани и украсени със скъпи сапфирени и смарагдови пръстени по пръстите на ръцете и краката. Те се кикотеха прекалено, което дразнеше Дориан, а прислужниците им бяха още по-лоши — шумни като ято скорци. Зарадва се, когато Куш ги натири към първата биволска кола.

Тахи отведе Дориан при втората. Биволите бяха чисто бели, с широко разпрострени рога и масивни гърбици над плещите. Приличаха на камилите, чиито рисунки Дориан бе виждал в книгите за пътешествия, в библиотеката в Хай Уийлд. Той искаше да върви край колата, но Куш го спря с пухкава ръка на рамото. Всеки пръст на евнуха беше украсен с пръстен и скъпоценните камъни отразяваха лъчите на тропическото слънце.

— Ще се возиш с мене, малкия! — каза той с тънък женски глас и когато Дориан понечи да се опъне, Тахи го ощипа болезнено по ръката. Той възприе това като предупреждение, че Куш е мъж… или нещо с голяма власт и трябва да бъде предразположен.

Колите се отдалечиха от брега и излязоха от пристанището, като поеха навън от града. Затъркаляха се по тесен прашен път към вътрешността на потъналия в зеленина остров. Минаваха край полюляващи се китки кокосови палми и през горички от диви фурми. Пълчища ярко оперени папагали и зелени диви гълъби гъмжаха из клоните и лакомо кълвяха зрелите плодове. Дориан никога не бе виждал подобни същества и проследяваше многоцветния им полет с възгласи на удивление.

Куш го изучаваше внимателно с проницателния поглед на почти скритите си в гънки тлъстина черни очета.

— Кой те е учил тебе, франка, на езика на Пророка? — попита той и Дориан даде с въздишка изтъркания от повтаряне отговор.

— Мюсюлманин ли си? Или е истина, че си неверник?

— Аз съм християнин — гордо отвърна Дориан.

Куш сбърчи тлъсто лице, сякаш бе глътнал оцет.

— Тогава защо косата ти е със същия цвят като на Пророка? — попита той. — Или е лъжа? Какъв е цветът на косите ти? Защо ги криеш?

Дориан оправи чалмата. Непрестанното обсъждане на тая тема му досаждаше. Имаше толкова други интересни неща наоколо. Искаше му се дебелакът да го остави на мира, за да им се наслади.