Мусон

Дориан, който прекрасно познаваше правата на първородния от отношенията си с Уилям, веднага изпита симпатия към малкото момче, докато гледаше как Заин му дърпа ушите, за да го накара да падне на колене и да заплаче от страх.

— За наказание ще ми бъдеш кон! — заяви високо Заин и го накара да застане на четири крака. После възседна и отпусна тяло върху гърба на детето. В ръка държеше пръчка, направена от одялан палмов клон.

— Дий, конче! — заповяда той и го удари с пръчката по задника. Клонът беше жилав и гъвкав. Ударът изплющя силно и момченцето изплака от изненада и болка. Тръгна напред на длани и колене, а отгоре му се подрусваше Заин.

Останалите деца поеха след тях, като подскачаха и се подиграваха. Когато детето паднеше, всички се втурваха да го бият. Някои изтичаха да чупят клонки от близките храсти. Едно вдигна полите на робата и откри кафявото задниче, покрито с ярки белези. Гониха го, докато обиколи два пъти градината.

Когато най-накрая се просна под тежестта на Заин, от очите му се стичаха сълзи. Коленете му бяха ожулени до кръв. Заин го ритна небрежно и отведе групата си, като го остави сам да се изправи с мъка и да закуцука по пътя си.

— Той е побойник — викна вбесен Дориан. Понеже не можеше да се сети за арабската дума, заговори на английски. Тахи сви рамене.

— Коранът повелява на силния да закриля слабия — върна се към арабския Дориан.

— Не казвай това на Заин ал Дин! — посъветва го Тахи. — Няма да му хареса.

— Ще ми се аз да го пояздя — продължи гневно той, — та да видя, дали на него ще му хареса.

Тахи направи знак, за да прогони лошия късмет.

— И през ум да не ти минава такова нещо! Стой настрана от Заин ал Дин! — посъветва го тя. — Той е много отмъстителен. Положително ще те намрази заради благоразположението на принца към тебе. Даже и Куш се страхува от него, защото един ден той ще стане принц.

През следващите дни Тахи, продължи с лекциите си за йерархията на харема. Принцът има право на четири жени, съгласно правилата, установени от Пророка. Той може, обаче, да се развежда и жени колкото пъти поиска, а за броя на наложниците, с които пожелае да си угоди, нямаше ограничение. Разведените жени, които му бяха родили деца, оставаха в харема.

По тоя начин тук се бяха събрали почти петдесет жени. Петдесет красиви, отегчени и обезверени жени, които нямаше с какво да пълнят дните си, освен с интриги, вражди и злостни сплетни. Това беше много сложно общество — кошер.

Куш царуваше над всички и затова неговото благоразположение или неприязън бяха от изключително значение за общественото положение и бит на обитателите. Следващи по значение бяха четирите съпруги в момента, по реда на старшинството си. След това идваше фаворитката за периода, но тя обикновено беше някое полудете, едва стъпило в лоното на женствеността и звездата му беше осъдена на скорошен залез. Останалите бивши съпруги и наложници се намираха в постоянна вражда помежду си, поради борбата за по-горно място и роля във вътрешния живот на харема.

— Важно е да знаеш тия неща, Ал Амхара! И за двама ни е важно! Аз нямам никакво положение. Само една стара слугиня съм. Нищо не мога да направя в твоя защита и никому няма да липсвам.

— Да не си тръгнала нанякъде? — попита с тревога Дориан. Той бе свикнал много с нея за краткото време, откак бяха заедно и перспективата да я загуби го плашеше. — Ще ми липсваш!

— Никъде не съм тръгнала, малкия ми — бързо отвърна тя, — но тук в харема хората лесно умират. Особено незначителни хора, които мътят водата на по-горните.

— Не се безпокой, аз ще те пазя! — заяви решително Дориан и я прегърна.

— Чувствам се по-сигурна под твоята закрила — отвърна тя, без да му позволи да забележи усмивката й, — но засега не ни е известно твоето положение. Принцът изглежда изпитва известно благоразположение към тебе, но още не можем да бъдем сигурни. Защо допуска Куш да ни заключва и да се отнася към нас като към животни? Защо не изпраща да те повикат? Дали не те е забравил? — Тя въздъхна и отвърна на прегръдката му.

— Може би не знае как се отнася Куш към нас — предположи Дориан.

— Може би — съгласи се тя. — Така че, налага се да чакаме. А през това време трябва и да внимаваме, Ал Амхара! Много да внимаваме!

С течение на времето, вълнението от пристигането им бе забравено. Никой не надничаше вече през решетката на вратата, а на децата, водени от Заин ал Дин, им омръзна да скандират обиди под прозорците и си намериха по-интересни занимания. С всеки изминал ден, Дориан се дразнеше все по-силно от своето затворничество.

Когато слушаше пискливите гласове и весели смехове на играещите в градините деца, когато чуваше босите им стъпки по двора вън от неговото убого жилище, той се хвърляше към прозореца, за да ги зърне. Това само правеше самотата му още по-силна и усилваше усещането за изоставеност. Чувстваше се точно толкова лишен от свобода, колкото и когато бе прикован в килията си на острова от Ал Ауф.

Една сутрин, докато перлената светлина на новия ден се процеждаше през високото прозорче на стаята му, той лежеше гол на рогозката и белеше със зъби твърдата кора на парче захарна тръстика. Спря го нечия песен в градината отвън. Пееше приятен момичешки глас, макар думите да се повтаряха без всякакво съдържание — бебешка песен за фурми и гладна маймуна. Той слушаше гласа от нямане какво да прави, дъвчеше сладката вътрешност на тръстиката и после я плюеше на пода.

Изведнъж се чу характерен маймунски писък. Певицата прекъсна рефрена си и избухна в къдрав звънък смях. И двата звука заинтригуваха Дориан, който скочи на крака и отиде на прозореца. Надникна в градината и видя малко момиченце, седнало на перваза на езерцето с лотосите. Беше с гръб към него, а по плешките й се спускаха тъмни, почти черни коси със сребърна ивица посред гъстите кичури. Дориан не бе виждал нещо подобно дотогава и остана очарован.

Носеше бродирано зелено елече, което откриваше голи кафяви ръце и торбести шалвари от бял памучен плат. Краката си бе кръстосала под себе си и той виждаше къносаните й в светлокафяво ходила. Вдигнала бе в ръка захаросана фурма, а една изправена на задните си крака маймуна танцуваше на тревата пред нея. Всеки път, когато мръднеше ръка, маймунката надаваше писък и се завърташе по-бързо. Момиченцето се заливаше от смях. Най-накрая, тя поднесе фурмата към маймуната и каза:

— Ела тук, Джини! — Животинчето скочи на рамото й и пое фурмата от пръстите й. Бързо я пъхна зад бузата си и започна да рови с тънки кафяви пръсти в косите на детето, сякаш го пощеше. Момиченцето погали мъхнатото бяло коремче и запя отново.

Маймунчето вдигна внезапно глава и забеляза Дориан на прозореца. Изписка, стрелна се от рамото на момичето и скочи към стената. Виснало на прозоречния перваз, промуши ръка през решетката и с обърната нагоре длан, като за просия, се опита да изкрънка парчето захарна тръстика.